— Видя ли я?
— Разбира се. Ти не си ли?
— Само на снимките.
— Аз обаче я видях. Майка му стара!
— Какво прави днес следобед?
— А ти какво мислиш? Докладите за ходенето от врата на врата. Пълен боклук. Направо е идиотизъм да изпратиш петнайсет момчета за оня, що духа. Всички говорят различни неща и виждат различно. Някои изписват по четири страници как са видели едноока котка или че децата в къщи са хремави, други пък търсят три трупа или бомба с часовников механизъм, или обратното, питат най-различни глупости.
Мартин Бек не каза нищо. Колберг въздъхна.
— Би трябвало да имат формуляр. Това ще спести четири пети от времето.
— Да.
Мартин Бек зарови из джобовете си.
— Не пуша, както ти е известно — обади се злорадо Колберг.
— Областният управител има пресконференция след половин час. Иска да отидем.
— Аха. Е, това ще е адски забавно.
Той посочи вестника и продължи:
— Да можехме ние да ги питаме тия драскачи, поне един път. Четири дни поред този тук пише, че се очаква арест следобед. А мацката изглежда ту като Анита Екберг, ту като София Лорен.
Той стана от леглото, закопча ризата и започна да си завързва обувките.
Мартин Бек приближи до прозореца.
— Ще вали — каза той.
— Майната му — Колберг се прозя.
— Уморен ли си?
— Нощес съм спал два часа. Бяхме навън на лунна светлина сред широките гори и търсехме оня тип от Санкт Зигфридс.
— Да, да.
— Да, да. И след като ровичкахме около седем часа в този туристически пейзаж, някой все пак благоволи да каже, че момчетата са го пипнали в Берцелипарк оная вечер.
Колберг беше облечен и пъхаше пистолета в джоба си. Хвърли бърз поглед към Мартин Бек и каза:
— Изглеждаш кофти. Какво има?
— Нищо особено.
— Хайде да вървим. Световният печат ни очаква.
В стаята имаше вече двайсетина журналисти. Освен тях там бяха областният управител, градският прокурор, Ларшон и един телевизионен оператор с камера и две лампи. Алберг не се виждаше никъде. Областният управител седеше зад една маса и разлистваше замислено някаква папка. Повечето стояха прави. Столовете не достигаха. Всички най-недисциплинирано говореха един през друг. Беше тясно и въздухът бе успял да се развали. Мартин Бек ненавиждаше тълпите. Направи няколко плъзгащи крачки зад останалите и се настани с гръб към стената, тъй че да е на границата между питащи и отговарящи.
След няколко минути областният управител се обърна към шефа на полицията и му пошепна нещо. Градският прокурор пък се обърна към Ларшон и каза със суфльорска дикция, която проряза останалия шум:
— Къде, по дяволите, е Алберг?
Ларшон сграбчи телефона и след четиридесет секунди Алберг влезе в стаята. Очите му бяха зачервени, беше запотен и все още зает да си дооправя сакото.
Областният управител се изправи и леко почука с писалката по бюрото. Беше висок и едър, облечен изключително прецизно, почти елегантно.
— Господа, радвам се, че толкова много от вас успяха да дойдат на тази импровизирана пресконференция. Тук виждам представители от всички жанрове на информацията — пресата, радиото, телевизията.
Той леко се поклони на телевизионния оператор — вероятно единственият присъстващ, когото успя да разпознае.
— Радва ме също, че според мен методите ви за отразяване на разследването на тази печална… и деликатна история в повечето случаи се оказаха коректни и изпълнени с отговорност. За съжаление има и някои изключения, търсене на сензации и безплодни спекулации, които нямат нищо общо с толкова… деликатен случай като…
Колберг широко се прозина и дори не помисли да сложи ръка пред устата си.
— Както всички разбирате, това разследване — не е нужно да повтарям наново — е… много деликатно и…
От другата страна на стаята Алберг погледна Мартин Бек със светлосините си очи, пълни с мрачно разбиране.
— …и тези… деликатни въпроси естествено изискват много внимателно третиране…
Областният управител продължи да говори. Мартин Бек надникна над рамото на журналиста пред него и видя как в репортерския му бележник бавно се оформя звезда. Телевизионният оператор се занимаваше със статива си.
— …и, разбира се, не бих искал да скрия, че сме благодарни на всякаква помощ в това… деликатно разследване. Накратко, имаме нужда от поддръжката на онзи фактор, който ние наричаме великия детектив Общественост.
Колберг се прозяваше. Алберг направо изглеждаше отчаян.
Мартин Бек най-сетне се осмели да разгледа присъстващите. Разпозна трима от журналистите, бяха по-възрастни и дошли от Стокхолм, после позна още двама. Повечето изглеждаха много млади.