— Сайлъс Чамбърс! — Мислите и нервите й се задействаха едновременно. Тя се огледа като подивяла край себе си и отчаяно закърши ръце. Как можа да дойде точно сега, в този фатален момент!
С лудешка бързина тя се спусна към Фарел и се опита да го събуди. Но и с най-големи старания не би могла да прекъсне равномерното му дълбоко хъркане. Ирайн се помъчи да го вдигне, но Фарел тежеше като чувал, пълен с камъни. Той залитна напред и се стовари на пода, заставайки на четири крака. А през цялото време стаята кънтеше от непрестанното чукане на непознатия.
За Ирайн съществуваше само една възможност: да приеме нещата такива, каквито са. Може би Сайлъс изобщо не заслужаваше всичките тези притеснения и тя би трябвало да бъде благодарна, че брат й е тук. И все пак не й се искаше да излага себе си и семейството си на присмех. С надеждата да прикрие Фарел от погледа на непознатия тя издърпа едно кресло, постави го пред него и метна някакъв шал върху лицето му, поне да заглуши хъркането. След това със спокойна увереност приглади косата и роклята си и се опита да потисне мъчителния си страх. Може би всичко щеше да мине добре. Или поне така й се искаше!
Настойчивото чукане продължаваше, когато Ирайн се приближи до вратата. Тя постави ръка върху дръжката и с хладна, уравновесена женственост се появи пред непознатия.
За миг й се стори, че пред очите й е просната огромна мокра кърпа. Погледът й бавно се плъзна от високите кожени ботуши нагоре, през дългото наметало, чак до лицето, подаващо се изпод капещата периферия на широкопола шапка. Тя затаи дъх. Това беше лицето на мъж. И при това най-красивото мъжко лице, което някога беше виждала.
Когато го погледна, тя забеляза, че челото му леко се сбърчи, а лицето му придоби абсолютно сериозен вид, сякаш мъжът беше обзет от лоши предчувствия. Тънките му, фино изписани вежди, хлътналите му бузи, римският профил като че ли принадлежаха на суров морски вълк и му придаваха напрегнат, дори малко мрачен израз. И все пак в чертите му като че ли пробягваше някаква насмешка, стаена в малките бръчици около очите. Тези сивозелени очи гледаха така бодро, сякаш с всяка своя искра търсеха радостта от живота. Свободно и без всякакво смущение те изразяваха одобрението си, оглеждайки я от горе до долу. Леката усмивка, последвала този поглед, блясъкът в очите му, всичко се превърна в някаква обезоръжаваща сила, която подкоси краката й.
Той не беше нито грохнал старец, нито надут самохвалко, заключи веднага Ирайн. Беше мъж, жизнен и силен до мозъка на костите си.
Безспорно той далеч превъзхождаше нейните очаквания. И тя се питаше защо един такъв мъж не е намерил друг начин да се сдобие със съпруга, а се е съгласил на тази разменна търговия.
С галантен жест непознатият свали шапката си и откри своята гъста тъмнокестенява коса. Плътният му мъжествен глас беше също толкова приятен, колкото и лицето му.
— Мис Флеминг, предполагам?
— О, хм, да. Ирайн Флеминг. — Езикът й се движеше неимоверно трудно и тя се уплаши, че ще започне да заеква и ще се изложи.
Умът й работеше трескаво, формулираше мисли и веднага след това ги отхвърляше. Мъжът беше почти съвършен! Или поне видимо нямаше никакви недостатъци! И все пак въпросът оставаше: ако този мъж е искал да се ожени по свое желание, как му се е удало да достигне до тази възраст, без да бъде впримчен досега от поне дузина безумно влюбени жени?
Той трябва все пак да има някакъв недостатък! — подсказваше й здравият разум. Та тя познаваше баща си! Би трябвало да има някакво обяснение…
Макар че мислите й се гонеха една след друга, гласът й остана висок и ясен:
— Влезте, сър. Баща ми каза, че ще дойдете.
— Наистина ли? — Той като че ли беше учуден от нейното твърдение. Тънката резка между устните му се разтвори в приятна, лека усмивка, когато я запита:
— Знаете ли кой съм аз?
— О, разбира се! — Тя се усмихна весело. — Ние ви очаквахме. Моля, влезте.
Когато пристъпи прага, той вдигна учудено вежди и почти против волята си й подаде шапката, камшика за езда и ръкавиците си. Тя старателно ги пое и ги сложи настрана.
— Гледате ме много изненадано, мис Флеминг — забеляза той. — Очаквах да бъда посрещнат с ненавист, а не с приятелска сърдечност.
Ирайн се ядоса вътрешно на тези думи. Не беше и помисляла, че баща й е толкова нетактичен да разказва за нейното нежелание да се омъжва. Как е могъл да допусне, че тя ще отхвърли един толкова привлекателен кандидат за женитба, стоящ много по-високо от всички досегашни претенденти за ръката й.
Фалшива нотка прозвуча в смеха й, когато се опита да му отговори троснато: