О. Хенри
Роза в механата
Госпожица Пози Карингтън се радваше на заслужен успех. Тя започна живота си с нищо необещаващото име Богс в градчето Кранбъри Корнърс. На осемнайсетгодишна възраст възприе името Карингтън и започна работа като танцьорка в един столичен водевилен театър. След това премина леко и съвсем законно през различни етапи: „пиленце“ в знаменития октет „Птичето“ в нашумялата музикална комедия „Нелепици и измишльотини“, солистка в танцовата трупа на „Фол де Рол“ и накрая в ролята на „Тоанет“ в оперетата „Банският халат на краля“ — роля, която спечели благоразположението на критиката. В момента, когато разказваме за госпожица Карингтън, тя се къпеше в слава, ласкателства и шампанско, а антрепреньорът хер Тимоти Голдщайн беше сложил подписа си под солиден документ, който гласеше, че през настъпващия сезон госпожица Пози ще играе главната роля в новата пиеса на Дайд Рич „Под светлината на газа“.
При хер Тимоти незабавно се яви младият талант на века Хайсмит, изпълнител на характерни роли, който пожела да играе като Сол Хейтосър, главната мъжка комична роля в „Под светлината на газа“.
— Драги мой — каза му Голдщайн, — вземете тази роля, стига да успеете да я получите. Госпожица Карингтън отказва да се вслушва в моите съвети. Тя вече отхвърли пет-шест много добри актьори, които великолепно играят „селяндур в града“. И казва, че няма да стъпи на сцената, докато не открие най-добрия Хейтосър. Тя, знаете, е израснала на село и когато някое бродуейско оранжерийно цвете си натика слама в косата и се опитва да я представи за детелина, просто излиза от кожата си. Попитах я почти на шега не е ли подходяща тази роля за Денман Томпсън. „Не! — отсече тя. — Не ми трябва нито той, нито Джон Дру, нито Джим Корбът — никой от тия лигльовци, които не различават брава от бравче. Не са ми нужни заместители“. Така че, моето момче, ако искате да играете Сол Хейтосър, гледайте да склоните госпожица Карингтън. Желая ви успех.
На другия ден Хайсмит взе влака за Кранбъри Корнърс. Остана три дни в това затънтено и глухо селище. Издири рода Богс и изучи цялото им житие чак до трето и четвърто коляно. Събра маса факти и се потопи в местния колорит. Селището не беше израснало толкова скоро, колкото госпожица Карингтън. Актьорът установи, че от времето на единствената жрица на Терпсихора в градчето й са настъпили толкова малко съществени промени, колкото и на сцената, на която „тя се подвизава четири години“. Хайсмит просто попи Кранбъри Корнърс и се завърна в града на хамелеоновските промени.
И не другаде, а в една механа Хайсмит достигна върха на театралната си кариера. Не е нужно да уточняваме мястото, има само една механа, където госпожица Карингтън можеше да се срещне след всяко представление на „Банският халат на краля“.
На една маса седеше малка оживена компания, която привличаше всички погледи. На първо място трябва да споменем дребничката, пикантна, разговорчива и очарователна госпожица Карингтън. Следва хер Голдщайн, гръмогласен, къдрокос, мастит и малко смутен — като мечок, уловил случайно в лапите си пеперудка. После някакъв вестникар, намръщен, ухажван, вечно нащрек, който преценяваше всяка чужда дума като възможен материал за дописка и лапаше с величествено мълчание омарите си. И накрая младеж, сресан на път в средата и с име, което блестеше със златни букви върху чека за сметката в ресторанта. Тези хора седяха на масата, музикантите свиреха, а келнерите сновяха напред-назад винаги гърбом към нуждаещите се от услугите им и всичко беше необичайно и весело, защото ставаше на повече от човешки бой под нивото на улицата.
В единайсет и четирисет и пет в механата влезе някакво същество. Първата цигулка взе до диез вместо до, кларинетът изпусна въздух на един великолепен пасаж, госпожица Карингтън прихна да се смее, а младежът с разделената на път коса глътна, без да ще, маслинена костилка.
Влезлият имаше безупречен селяшки вид. Кльощав непохватен дървеняк с коса като коноп и зинала уста, съвсем объркан от силната светлина и изисканата клиентела. Носеше кафеникав костюм от груб плат и яркосиня вратовръзка, от ръкавите му стърчаха кокалести китки, а от крачолите — глезени в бели чорапи. Той събори един стол, седна на друг, обви с крак крака на масата и се усмихна притеснен на приближаващия го келнер.
— Ами че то, донеси ми чаша отлежала бира — отговори той на любезния въпрос на келнера.
Всички в механата обърнаха поглед към него. Беше свеж като младо цвете и открит като градинско гребло. Погледът му веднага взе да блуждае из заведението, сякаш искаше да види дали свинете не са се набутали в градината с картофите. Накрая този поглед се спря на госпожица Карингтън. Той стана и тръгна към масата й с широка усмивка и малко почервенял от приятно смущение.