— Как сте, госпойце Пози? — каза с акцент, който не оставяше съмнение за произхода му. — Помните ли ме… Бил Съмърс, дето живеехме точно зад ковачницата. Е, порасъл съм малко, откак вие заминахте от Кранбъри Корнърс. Да ви кажа, Лайза Пери си мислеше, че може да ви срещна, докато съм в града. Нека ви кажа, Лайза Пери се омъжи и смята…
— Не може да бъде! — прекъсна го живо госпожица Карингтън. — Лайза Пери се омъжила? С нейните лунички?
— Да, да, още през юни — засмя се сплетникът, — и се премести в Татъм Плейс. А пък Хам Райли взе, че стана свещеник. Старата госпойца Блидърс продаде къщичката си на капитан Спунър. Най-младата дъщеря на семейство Уотърс избяга с учителя по музика. А през март изгоря сградата на съда. Чичо ви Райли го избраха за старши полицай. Матилда Хоскинс умря от едно убождане с игла в ръката, а Том Бийдъл задиря Сали Ладроп — казват, не пропускал нито една вечер да стърчи пред вратата й.
— Виж я ти тази с опулените очи! — възкликна госпожица Карингтън. — Но Том Бийдъл някога… Извинете за момент, приятели… Я се запознайте, това е моят стар приятел господин… как беше? Да, господин Съмърс. Господин Голдщайн, господин Рикетс, господин… о, как беше фамилното ви име? Все едно: Джони. А сега ела насам да ми разкажеш още нещо.
Тя го повлече към една празна маса в ъгъла. Хер Голдщайн сви тлъстите си рамене и повика келнера. Вестникарят се пооживи и си поръча абсент. Младежът с разделена на път коса изпадна в меланхолия. Клиентите на механата се смееха, звънкаха с чаши и се радваха на комедията, която Пози Карингтън им устройваше след редовното си представление. Неколцина скептици шепнеха нещо за „агента на пресата“ и се усмихваха с разбиращи погледи.
Актрисата опря на длани очарователната си брадичка с трапчинка и забрави напълно публиката — способност, на която се дължаха лаврите й.
— Аз май не си спомням никакъв Бил Съмърс — каза Пози Карингтън замислена, вперила поглед в невинните сини очи на селския жител. — Но като фамилия помня Съмърс много добре. У нас там няма кой знае какви промени, струва ми се. Ти виждал ли си напоследък някого от нашите?
Тук Хайсмит пусна най-силния си коз. Ролята на Сол Хейтосър изискваше не само комизъм, а и вдъхновение. Нека госпожица Карингтън се убеди, че и за това го бива.
— Госпойце Пози — каза „Бил Съмърс“, — аз бях при вашите само преди два-три дена. Вярно е, че там особени промени няма. Е, люляковият храст под кухненския прозорец е порасъл доста, а брястът в предния двор е изсъхнал, та трябваше да го отсечеме. И все пак, всичко като че ли не е това, което беше по-рано.
— А как е мама? — попита госпожица Карингтън.
— Когато я видях последния път, седеше пред вратата и плетеше подложка за настолна лампа — каза „Бил“. — Поостаряла е, госпойце Пози. Но в къщата всичко си е както преди. Майка ви ме покани да седна. „Само не бутайте плетения люлеещ се стол, Уилям — каза ми. — Не е докосван, откак Пози замина; и тази покривчица, която тя подшиваше, така си стои, както я е метнала на ръчката на стола. Все се надявам — казва, — че някой ден Пози ще я довърши“.
Госпожица Карингтън повика с пръст келнера.
— Още едно шампанско, сухо — поръча тя. — За сметка на Голдщайн.
— Слънцето светеше срещу вратата — продължи летописецът от Кранбъри — и майка ви седеше точно срещу светлината. Предложих й да се отмести малко встрани. „Не, Уилям — казва, — щом седна тъй и се загледам към пътя, повече не мърдам. Всяка свободна минута седя тъй и надничам през оградата да видя не се ли задава моята Пози. Тя си отиде през нощта и на другия ден видяхме в праха на пътя дирите от обувчиците й. И все ми се чини, че когато шумният живот й омръзне и си спомни за старата си майчица, някой ден тя ще се върне по същия този път“. На тръгване — заключи „Бил“ — откъснах ей това нещо от храста пред входа. Рекох си, че може да ви срещна в града и ще ви е приятно да получите нещичко от родния дом.
И той измъкна от джоба на сакото си една роза — поувяхнала жълта кадифена роза, клюмнала главица в душната атмосфера на тази гадна механа, като девица на римска арена пред горещото дихание на лъвовете.
Силният и звучен смях на госпожица Пози заглуши оркестъра, който свиреше „Камбанки“.
— О, боже мой — възкликна весело тя, — има ли на света нещо по-скучно от нашия Кранбъри. Аз не бих могла да прекарам и два часа там — просто ще умра от скука. Впрочем, страшно се радвам, че се видяхме, господин Съмърс. А сега е време да се прибирам в хотела и да се наспя хубавичко.