Тя пъхна жълтата роза в пазвата на великолепната си копринена рокля, стана и кимна повелително глава на хер Голдщайн.
Тримата й приятели и „Бил Съмърс“ я изпратиха до очакващото я такси. Когато всичките й фльонги и панделки благополучно се вместиха вътре, на сбогуване госпожица Карингтън ги дари с ослепителния блясък на зъбите и очите си.
— Бил, отбий се в хотела да се видим, преди да заминеш — извика тя и лъскавото такси потегли.
Както беше с маскарадния си костюм, Хайсмит тръгна с хер Голдщайн към близкото кафене.
— Е, как беше? — усмихна се актьорът. — Ще трябва да ми даде ролята на Сол Хейтосър, нали? Госпожицата нито за миг не се усъмни.
— Аз не чух какво си говорихте — каза Голдщайн, — но в облеклото и държането ви нямаше грешка. Да пием за вашия успех. Съветвам ви още рано сутринта да отидете при госпожица Карингтън и да я атакувате за ролята. Не е възможно да остане равнодушна към способностите ви, които доказахте.
В единайсет и четирисет и пет на другия ден Хайсмит, елегантен, облечен по последна мода, самоуверен, с цветче обичка на бутониерата, изпрати картичката си до разкошния апартамент в хотела на госпожица Карингтън.
Посреща го камериерката на актрисата, французойка.
— Мене много съжалява — каза мадмоазел Ортенс, — но на всички трябва да казва това. Много жалко! Мис Карингтън разкъсало всички контакти с театър и отишло да живее в… как беше? О да, Кранбъри Корнър.