Измина известно време.
— Ооо! — възкликна тя. — Свещено ли е?
— Не, това е никотин — отвърнах. — Ерзацформа на божественото.
Нова пауза.
— Моля те, не ме карай да ти превеждам „ерзац“.
— Няма. Понякога, когато танцувам, изпитвам подобно чувство.
— След малко ще ти мине.
— Сега ми кажи стихотворението.
Хрумна ми една идея.
— Чакай малко — казах. — Сетих се за нещо по-добро.
Станах, разрових се из тетрадките си, после се върнах и седнах до нея.
— Това са първите три глави на Книгата на Еклисиаста — обясних й. — Много прилича на вашите свещени книги.
Започнах да чета.
Бях стигнал до единайсетия стих, когато тя извика:
— Моля те, спри! Прочети ми твоето!
Спрях и хвърлих тетрадката на съседната масичка. Тя трепереше — не така, както когато танцуваше и изобразяваше вятъра, а сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Държеше цигарата непохватно, като молив. Обгърнах несръчно раменете й с ръка.
— Толкова е тъжно! — каза тя. — Като всички други…
И аз огънах мисълта си като ярка панделка, нагънах я и я завързах като смахнатите фльонги на коледните подаръци, които толкова обичах. От немски на марсиански и с любов импровизирано перифразирах стихотворението за испанската танцьорка. Мислех, че ще й хареса. Излязох прав.
— О! — каза тя пак. — Ти ли си го написал?
— Не, един по-добър от мен.
— Не ти вярвам. Твое е.
— Не, написал го е един човек на име Рилке.
— Но ти го пресъздаде на моя език. Запали още една клечка, за да видя как тя е танцувала.
Запалих.
— Вечният огън — обади се тя. — А тя го е тъпкала с „малките си твърди краченца“. Бих искала и аз да мога да танцувам така.
— Ти танцуваш по-добре от всяка циганка — разсмях се и духнах пламъчето.
— Не. Не бих могла да танцувам така. Искаш ли да ти потанцувам?
Цигарата й догаряше, така че я измъкнах от пръстите й и я угасих заедно със своята.
— Не — отвърнах. — Върви да си лягаш.
Тя се усмихна и преди да се усетя, разкопча токата над червените гънки на рамото си. И всичко изчезна. И аз преглътнах — тежко.
— Добре — каза тя.
Тъй че я целунах, а полъхът от падналата дреха угаси лампата.
III
Дните бяха като листата на Шели: жълти, червени, кафяви, носени от сияйния полъх на западния вятър. Те се въртяха покрай мен с тракането на микрофилми. Вече бях преснимал почти всички книги. На учените щеше да им отнеме години да ги прочетат и да оценят правилно стойността им. Марс беше заключен в бюрото ми.
Еклисиастът, който зарязвах и към който се връщах десетина пъти, вече бе почти готов да проговори на Високия език.
Когато се намирах извън Храма, си подсвирквах. Пишех поезия, от която преди бих се срамувал. Вечер се разхождах с Бракса край дюните или високо в планините. Понякога тя ми танцуваше; аз пък й четях дълги стихотворения в дактилен хекзаметър. Тя все още си мислеше, че Рилке — това съм аз, и почти ме накара и аз да го повярвам. Бях тук, в замъка Дуино и пишех неговите „Елегии“.
… Странно е вече да не обитаваш Земята, да не изпълняваш наследените отдавна обичаи, да не тълкуваш розите…
Не! Никога не тълкувай розите! Мириши ги(апчих, Кейн!), бери ги, радвай им се. Живей за мига. Дръж се здраво за него. Но не искай от боговете да ти ги обясняват. Тъй бързо отлитат листата, отвяни от вятъра…
И никой не ни забелязва. Нито пък го е грижа.
Лаура. Лаура и Бракса. Знаете ли, те двете се римуват, макар и с трясък. Беше висока, хладна, руса (мразя блондинките!), а татенцето ме бе обърнал целия наопаки, като джоб и аз си мислех, че тя може да ме напълни отново. Но едрият, голям стихоплетец с брада на Юда и кучешка преданост в очите беше хубава украса на нейните купони. И само толкова.
Сега машината ме кълнеше в Храма! Богохулстваше срещу Малан и Галинджър. А лудият западен вятър вееше ли, вееше и нещо не беше далеч.
Задаваха се последните ни дни.
Измина ден и не видях Бракса. През нощта — също. И втори. И трети…
Почти щях да откача. Не бях осъзнал колко близки сме станали, колко важна е тя за мен. С няма увереност, че ще дойде, се борех с въпросите на розите.
Трябваше да питам. Не ми се искаше, но нямах избор.
— Къде е тя, М’Куайи? Къде е Бракса?
— Отиде си — отвърна тя.
— Къде?
— Не знам.
Взрях се в тези дяволски птичи очи. „Анатема мараната“ се надигна към устните ми.
— Трябва да знам.
Тя гледаше през мен.
— Тя ни напусна. Отиде си. Предполагам, горе в планината. Или в пустинята. Няма значение. Всъщност нещо има ли значение? Танцът приключва. Скоро храмът ще е празен.