— Защо? Защо си е тръгнала?
— Не зная.
— Трябва да я видя пак. Само след броени дни отлитаме.
— Съжалявам, Галинджър.
— И аз — отвърнах и захлопнах с трясък книгата, без да кажа „м’нара“.
Изправих се.
— Ще я намеря.
Излязох от Храма. М’Куайи не помръдна, неподвижна като седнала статуя. Ботушите ми си бяха там, където ги бях оставил.
Цял ден обикалях с рев нагоре-надолу из дюните и доникъде не стигнах. На екипажа на „Аспик“ сигурно съм изглеждал като пясъчна буря — такъв сам-самичък. Най-накрая ми се наложи да се върна, за да заредя.
Еймъри излезе с наперена крачка.
— Добре го даваш. Изглеждаш като някой противен боклукчия. Защо беше това родео?
— Ами аз такова… изгубих нещо.
— Насред пустинята? Някой от твоите сонети ли? Не мога да се сетя за друго, за което би вдигнал такава тупурдия.
— Не, по дяволите! Беше нещо лично.
Джордж напълни резервоара. Понечих отново да се кача на джипстера.
— Я задръж! — сграбчи той ръката ми. — Няма да тръгнеш, докато не ми кажеш за какво е всичко това.
Можех да се изтръгна, но тогава той пък можеше да заповяда да ме влачат по земята и щеше да има доста мераклии. Тъй че се принудих да говоря бавно и тихо:
— Просто си загубих часовника. Подарък от майка ми е, семейно наследство. Искам да го намеря, преди да си тръгнем.
— Сигурен ли си, че не е в каютата ти или в Тирелиан?
— Там вече проверих.
— Може би някой го е скрил, за да те ядоса. Нали знаеш, тук не си най-обичаният човек.
Поклатих глава.
— Мина ми през ума и това. Но винаги го нося в десния си джоб. Сигурно е изскочил, докато съм препускал по дюните.
Той присви очи.
— Спомням си, че на обложката на една от книгите ти прочетох, че майка ти е умряла при твоето раждане.
— Точно така — прехапах си аз езика. — Часовникът е бил на баща й и тя е искала да го предаде на мен. Баща ми го запазил.
— Хмммм! — изпухтя той. — По доста странен начин си издирваш часовника — щъкаш насам-натам с джипстера…
— Мога да го видя, ако блесне отнякъде — възразих му немощно.
— Е, обаче се стъмва — отбеляза той. — Днес вече няма смисъл да го търсиш.
— Покрий джипстера — нареди той на механика.
После ме потупа по рамото.
— Влез, вземи си душ и хапни нещо. Май и двете ще ти дойдат добре.
Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг…
Единственото му лидерско качество!
Стоях там и го мразех. Клавдий! Защо това не беше пето действие!
Изведнъж идеята за душ и храна най-после стигна до ума ми. Двете щяха да ми дойдат отчайващо добре. Ако настоявах веднага да се върна обратно, щях да събудя още повече подозрения.
Тъй че изтръсках песъчинките от ръкава си.
— Прав си. Добре ми звучи.
— Влез, ще хапнем в моята каюта.
Душът беше истинска благословия, чистите дрехи — Божия благодат, а храната миришеше на рай небесен.
— Доста вкусно мирише — отбелязах аз.
Задъвкахме пържолите в мълчание. Когато стигнахме до десерта и кафето, той ми предложи:
— Защо тази нощ не си дадеш почивка? Остани, поспи.
Поклатих глава.
— Имам доста работа. Довършвам. Не ми остава много време.
— Преди два-три дена спомена, че почти си свършил.
— Почти, но не съвсем.
— Освен това спомена и че тази вечер в Храма има служба.
— Точно така. Ще работя в стаята си.
Той сви рамене.
— Галинджър — рече ми най-накрая и аз се сепнах, защото обърнеше ли се към мен по име, това значеше неприятности.
— Не че това би трябвало да ми влиза в работата — рече той, — обаче ми влиза. Бети разправя, че си се хванал с някакво тукашно момиче.
Не долових въпросителна. Беше си твърдение и то увисна във въздуха. Той чакаше.
Бети, кучка такава! Ти си крава, но и кучка. При това ревнива. Защо си вреш носа, където не ти е работа, и не си затваряш очите? Както и устата?
— Е? — обадих се аз.
Твърдение, завършващо с въпросителна.
— Е — отвърна той, — мой дълг като шеф на тази експедиция е да се грижа отношенията с туземците да имат приятелски, дипломатичен характер.
— Говориш за тях, сякаш са аборигени — рекох му аз. — Ако знаеш само колко си далече от истината!
Станах.
— Когато публикувам материалите си, всеки на Земята ще го разбере. Имам да им казвам неща, за които доктор Мур представа си няма. Ще им разкажа за трагедията на една обречена раса, която чака края си с примирение и апатия. Ще им кажа и защо е така и това ще покруси и закоравелите учени сърца. Ще пиша за това и пак ще ми дават награди, но този път няма да ги приема.