— Боже! — възкликнах. — Те вече са имали култура, когато нашите предци са трепали саблезъби тигри с боздугани и са изнамирали огъня!
— Имаш ли си момиче там?
— Да! — креснах. Да, Клавдий! Да, татенце! Да, Еймъри! — Имам си. Но сега ще ти сервирам големия ти научен удар. Те са вече мъртви. Стерилни са. След едно поколение вече няма да има марсианци.
Замълчах, после добавих:
— Освен в моите статии, освен на няколко микрофилма и записа. И в някои стихотворения за едно момиче, на което му пука и може да се бунтува срещу това, колко е нечестно всичко, като танцува.
— О?! — каза той.
А след малко продължи:
— Наистина през последните един-два месеца ти се държеше по-различно. Дори сегиз-тогиз се държеше съвсем прилично, да не повярваш. През цялото време се чудех какво става. Не знаех, че съществуват и неща, които наистина имат голямо значение за тебе.
Наведох глава.
— Заради нея ли препуска като бесен цял ден из пустинята?
Кимнах.
— Защо?
Вдигнах глава.
— Защото тя е някъде там. Не знам нито къде е, нито защо. А трябва да я намеря, преди да си тръгнем.
— О?! — каза отново той.
После се облегна назад, отвори едно чекмедже и извади нещо, увито в кърпа. Разви го. Снимка на жена в рамка.
— Жена ми — съобщи той.
Привлекателно лице с големи бадемови очи.
— Нали знаеш, служех във флота — продължи той. — Някога бях младо офицерче. Запознахме се в Япония. Там, откъдето идвам, смятаха за неприлично да се ожениш за човек от друга раса и ние никога не се оженихме. Но тя беше моя жена. Когато умря, бях на другия край на света. Взеха децата ми и оттогава не съм ги виждал. Не можах да разбера в кое сиропиталище, в кой дом са ги настанили. Това беше отдавна. Много малко хора го знаят.
— Съжалявам — казах.
— Недей. Забрави. Но… — той се размърда на стола си и ме погледна. — Ако искаш да я вземеш със себе си, направи го. Ще ми струва главата, но съм твърде стар, за да оглавя някога още една подобна експедиция. Така че — дерзай!
Преглътна студеното си кафе.
— Върви си изкарай джипстера.
Завъртя се на стола.
На два пъти се опитах да кажа „благодаря“, но не можах. Затова станах и си излязох.
— Сайонара и тъй нататък — измърмори той подире ми.
— Ей ти я, Галинджър! — викна някой след мен.
Врътнах се на пети и погледнах назад към рампата. Кейн!
Стоеше на вратата — черен силует на фона на светлината, — но го чух как кихна. Върнах се няколко крачки.
— Кое?
— Розата ти.
Той извади пластмасов контейнер, разделен отвътре. Долната част бе пълна с течност. Там беше стъблото. Другата половина — чаша кларет в тази ужасна нощ — съдържаше голяма, току-що разтворена роза.
— Благодаря. — Пъхнах я в якето си.
— В Тирелиан ли се връщаш?
— Да.
— Видях те да се качваш на борда, та ти я приготвих. Обаче те изпуснах за малко в капитанската кабина. Той беше зает. Но ми викна, че съм можел да те настигна при гаража.
— Пак ти благодаря.
— Обработена е с химикали. Ще цъфти месеци наред.
Кимнах и потеглих.
А сега — нагоре към планините. Далече. Далече. Небето беше като кофа лед и в него не плаваха никакви луни. Ставаше все по-стръмно и малкото магаренце протестираше. Шибнах го с регулатора и продължих. Нагоре. Нагоре. Забелязах една зелена, немигаща звезда и усетих как в гърлото ми заседна буца. Розата в кутията удряше гърдите ми като второ сърце. Магарето изрева протяжно и силно и се разкашля. Пак го шибнах и то умря.
Натиснах спирачката за спешен случай и излязох навън. Тръгнах пеша.
Студено, все по-студено. Тук, горе. Нощем? Защо? Защо го беше направила? Защо бе побягнала от лагерния огън с падането на нощта?
Обикалях нагоре, надолу, наляво и надясно всяка пропаст, всяко дере и всеки проход с дългите си крачки и с лекота, непозната нийде на Земята.
Остават само два дена, любов моя, а ти ме изостави… Защо?
Пълзях по первази. Скачах над ридове. Издрасках си коленете, лактите. Чух как якето ми се съдра.
Не ми отговаряш, Малан? Наистина ли мразиш толкова своя народ? Тогава ще опитам с някой друг. Вишну, ти си Пазителят. Запази я, моля те! Позволи ми да я намеря.
Йехова?
Адонис? Озирис? Тамуз? Маншпу? Легба? Къде е тя?
Бях стигнал много нависоко и се подхлъзнах.
Камъчетата изтрополиха под краката ми и аз увиснах на ръба. Пръстите ми бяха толкова студени. Беше ми трудно да се вкопча в скалата.
Четири метра или някъде там. Пуснах се, паднах долу и се затъркалях.
И тогава чух писъка й.
Лежах неподвижно, вперил поглед нагоре. Тя извика от мрака:
— Галинджър!
Лежах и не помръдвах.