— Галинджър!
И изчезна.
Чух как камъните заскърцаха и разбрах, че слиза по някаква пътека вдясно.
Скочих и се спотаих в сянката на един балван.
Тя заобиколи една скала и започна несигурно да си пробива път през камънаците.
— Галинджър?
Пристъпих напред и я сграбчих за раменете.
— Бракса.
Тя отново изпищя, а после се разплака и се сгуши в мен. За първи път я чувах да плаче.
— Защо? — попитах я. — Защо?
Но тя само се гушеше в мен и ридаеше.
— Помислих, че си се убил — изхълца тя най-сетне.
— Може би щях да се убия. Защо напусна Тирелиан? И мен?
— М’Куайи не ти ли каза? Ти не се ли досети?
— Не съм се досетил, а М’Куайи ми каза, че не знае.
— Значи те е излъгала. Знае.
— Какво? Какво знае?
Тя се разтресе, а после дълго мълча. Внезапно забелязах, че е облечена само в ефирния си танцов костюм. Оттласнах я от себе си, смъкнах якето си и го наметнах върху раменете й.
— Велики Малан! — извиках. — Ще замръзнеш до смърт!
— Не — отвърна ми тя. — Няма.
Преместих кутията с розата в джоба си.
— Какво е това? — попита тя.
— Роза — отвърнах. — В тъмното не можеш да я видиш добре. Някога те сравних с нея. Помниш ли?
— Да, да. Може ли да я нося?
— Естествено. — Мушнах кутията в джоба на якето.
— Е? Все още чакам обяснение.
— Но ти наистина ли не знаеш?
— Не!
— Когато дойдоха Дъждовете — заобяснява тя, — очевидно засегнаха само мъжете ни, но това беше достатъчно… Защото… аз… явно… не съм… била… засегната…
— О?… — казах аз. — О!…
Стояхме така. Мислех.
— Е, защо избяга тогава? Какво му е лошото да си бременна на Марс? Тамур е сбъркал. Твоят народ може отново да живее.
Тя се разсмя — отново онази пощуряла цигулка, на която свиреше полудял Паганини. Накарах я да млъкне, преди да отиде твърде далеч.
— Как така? — попита най-накрая тя, като си търкаше бузата.
— Вашите хора живеят по-дълго от нашите. Ако нашето дете е нормално, това означава, че нашите раси могат да се женят помежду си. Би трябвало да има жени от твоята раса, които все още са плодовити. Защо не?
— Ти си чел Книгата на Локар — рече ми тя — и пак ме питаш? Смъртта е била решена, била е гласувана и ни е сполетяла скоро след като тя се е появила в тази си форма. Но последователите на Локар са го знаели много отдавна. Решили са го преди много време. „Направихме какво ли не — казали те, — видяхме какво ли не, чухме и почувствахме какво ли не. Танцът беше хубав. Но нека той да свърши.“
— Не може да вярваш в това.
— Няма никакво значение в какво вярвам аз — отвърна тя.
— М’Куайи и майките са решили, че трябва да умрем. Сега самата им титла е подигравка, но решението им ще се осъществи. Останало е само едно пророчество и то е погрешно: ние ще умрем.
— Не — казах аз.
— А какво тогава?
— Ела с мен на Земята.
— Не!
— Добре. Ела тогава сега с мен.
— Къде?
— Обратно в Тирелиан. Ще говоря с майките.
— Не можеш! Тази вечер има обред!
Разсмях се.
— Обред в чест на бог, който те събаря на земята и те изритва в зъбите?
— Но той си остава Малан — отвърна тя. — А ние си оставаме неговият народ.
— С баща ми щяхте да се разбирате идеално — изръмжах аз.
— Но сега аз отивам там, а ти идваш с мен дори и да се наложи да те нося, по-едър съм от тебе.
— Но не си по-едър от Онтро.
— А кой е Онтро, по дяволите?
— Той ще те спре, Галинджър. Той е Юмрукът на Малан.
IV
Спрях джипстера пред единствения известен ми вход — този на М’Куайи. Бракса, вече разгледала розата на светлината на фара, сега я гушкаше в скута си — също като нашето дете — и мълчеше. Лицето й беше примирено и прекрасно.
— В Храма ли са сега? — поисках да знам аз.
Изразът й на мадона не се промени. Повторих въпроса. Тя се размърда.
— Да — отвърна сякаш отдалеч. — Но ти не можеш да влезеш.
— Ще видим.
Заобиколих и й помогнах да слезе.
Поведох я за ръка, а тя пристъпваше като в транс. Под светлината на току-що изгрялата луна очите й бяха същите като в деня, когато се запознахме, когато тя танцува. Щракнах с пръсти. Нищо.
Така че бутнах вратата и я поведох навътре. Стаята тънеше в сумрак.
И тя изпищя — за трети път тази вечер.
— Не го наранявай, Онтро! Това е Галинджър!
Досега не бях виждал марсианец, само жени. Така че нямаше как да знам дали този тук е урод, макар че силно го подозирах.
Погледнах го.
Полуголото му тяло беше покрито с буци и отоци. Предположих, че нещо с жлезите му не е наред.
Мислех, че съм най-високият мъж на планетата, но този тук беше над два метра, че и с наднормено тегло. Сега разбрах откъде се е взело грамадното ми легло!