Выбрать главу

Смачках цигарата върху прекрасния под и извадих тетрадката. Щом се изправих, ме обзе странен бяс.

И влязох в Храма, за да проповядвам Черното Евангелие от Галинджър, от „Книга на живота“.

* * *

Вътре цареше тишина.

М’Куайи четеше Локар и държеше в десница розата — мишена на всички погледи. До мига, в който влязох аз.

На пода седяха стотици хора — боси. Забелязах, че малцината мъже са дребни като жените. Бях с ботуши.

„Карай докрай — рекох си. — Или печелиш, или губиш — при това всичко!“

В полукръг пред М’Куайи бяха насядали дузина дъртофелници. Майките.

Безплодната земя, пресъхналите утроби, докоснатите от огъня.

Приближих се до масата.

— Със смъртта си вие обричате и своя народ на гибел — обърнах се към тях. — Те няма да познаят живота, който сте познали вие — радостите, мъките, осъществяването… Но не е вярно, че всички трябва да измрете — сега вече говорех на множеството. — Онези, които ви го казват, лъжат! Бракса го знае, защото тя ще роди дете…

Седяха като редици статуи на Буда. М’Куайи се оттегли обратно в полукръга.

— … моето дете! — продължих и се зачудих какво ли би казал баща ми за тази проповед.

— … и всички жени, които са достатъчно млади, могат да раждат деца. Само мъжете ви са стерилни. Ако позволите на лекарите от следващата експедиция да ви прегледат, вероятно дори на мъжете ще може да се помогне. А ако не може, то бихте могли да се чифтосате със земните мъже.

Нашият народ не е дребен и незначителен, нито пък земята ни е дребна и незначителна — продължавах аз. — Преди хиляди години нашият Локар е написал книга, в която е твърдял това. Казвал е същото като Локар, ала ние не сме се предали — въпреки чумата, войната и глада. Не сме измрели. Справили сме се с болестите — една по една, нахранили сме гладните, победили сме войните и тях отдавна вече ги няма. Може би най-накрая сме ги надвили окончателно. Не зная.

Ала прекосихме милиони километри пустош.

Дойдохме на друга планета. А нашият Локар е казал: „Защо да те е грижа? Какъв е смисълът? Всичко и без това е суета.“

А тайната е — понижих глас, сякаш четях поезия, — че той е бил прав! Да, суета е. Всичко идва от гордостта! Надменността на разума вечно напада пророка, мистика, Бога. Точно нашето богохулство ни е направило велики и ще ни крепи и точно то е, на което боговете тайно се възхищават! А действителното произнасяне на свещеното име на Бога — това е богохулство!

Потях се. И замълчах. Виеше ми се свят.

— Ето Книгата на Еклисиаста — обявих аз и зачетох:

— Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — Всичко е суета! Каква полза за човека…

Забелязах в дъното Бракса — онемяла, унесена… Зачудих се за какво ли си мисли.

И започнах да увивам часовете на нощта около себе си като черни нишки около вретено.

О, беше късно! Говорих чак до зори и продължавах да говоря. Привърших с Еклисиаста и продължих с Галинджър.

А щом свърших — отново само тишина…

Будите, строени в редици, не бяха и помръднали цяла нощ. След много-много време М’Куайи вдигна десница. Една по една и другите майки сториха същото. И аз разбрах какво значеше това.

Значеше: не, недей, престани, стига!

Значеше, че съм се провалил.

Бавно излязох от залата и се строполих до багажа си. Онтро го нямаше. Добре, че не го бях убил… След хиляда години влезе М’Куайи.

— Работата ти приключи — рече ми тя.

Не помръднах.

— Пророчеството се сбъдна — продължи тя. — Моят народ ликува. Ти спечели, свети човече! А сега бързо си тръгвай!

Умът ми беше като спихнат балон. Надух го мъничко.

— Не съм свят човек — рекох. — Просто второразреден поет, страдащ от лоша надменност.

Запалих последната си цигара.

— Добре де. Какво пророчество? — попитах най-накрая.

— Обещанието на Локар — отвърна тя, сякаш нямаше какво повече да ми обяснява. — Че от небето ще дойде свят човек и ще ни спаси в последния час, макар и всички танци на Локар да са привършили. Че ще победи Юмрука на Малан и ще ни донесе живот.

— Как?

— Като с Бракса и с примера в Храма.

— Пример ли?

— Ти ни прочете неговите думи — също толкова велики като тези на Локар. Ти ни прочете, че „няма нищо ново под слънцето“. И докато четеше, ти се подигра с думите му и ни показа нещо ново.