— Моля?
— Искате ли да видите Танца на Локар?
— О… — проклетите им завъртулки на формата и перифразата — беше по-зле и от корейски!
— Да. Непременно. Всеки път, когато се изпълнява, бих се радвал да го видя. И смятах да ви питам също така не бих ли могъл да направя някои снимки…
— Сега е моментът. Седнете. Починете си. Ще извикам музикантите.
Тя изхвърча през една врата, която досега не бях забелязал.
Вижте: според Локар танцът е най-висшата форма на изкуството — да не споменавам Хейвлок Елис — и сега щях да науча как според техния мъртъв от векове философ трябва да се изпълнява той. Разтърках очи, превих се напред и докоснах няколко пъти палците на краката си.
Кръвта започна да пулсира в главата ми и на няколко пъти си поех дълбоко дъх. Наведох се отново и точно тогава откъм вратата се чу суматоха.
За триото, което влезе заедно с М’Куайи; така прегънат на две, сигурно съм изглеждал сякаш си търся по пода загубените топченца.
Усмихнах се едва-едва и се изправих; бях се изчервил, но не само от усилията. Не бях очаквал да се появят чак толкова бързо.
Изведнъж пак се сетих за Хейвлок Елис и за по-популярната му книга. Малката рижава кукличка, увита в прозрачно парче марсианско небе като в сари, ме погледна учудено — като дете, което съзерцава развяно на висок прът шарено знаме.
— Здравейте — казах това или нещо такова.
Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно ме бяха повишили по сан.
— Аз ще танцувам — промълви червената рана сред бледата, бледа камея на лицето й. Очите й бяха с цвят на мечта, с цвета на роклята й. Те се откъснаха от моите.
И тя заплува към средата на стаята.
Застана там като фигура от етруски фриз — или медитираше, или разглеждаше орнаментите по пода.
Мозайката ли имаше някакво символично значение, що ли? Разгледах я. Ако имаше такова, то ми убягваше — би изглеждала много добре в някоя баня или на някоя веранда, но в нея не виждах нищо повече.
Другите бяха вапцани врабчета като М’Куайи и на средна възраст. Едната се настани на пода с някакъв триструнен инструмент, смътно напомнящ самисен. Другата държеше просто парче дърво и две палки.
Преди да се усетя, М’Куайи презря табуретката и се настани на пода. И аз се подчиних на етикета.
Свирачката на самисен все още го настройваше, тъй че се наведох към М’Куайи.
— Как се казва танцьорката?
— Бракса — отвърна тя, без да ме погледне, и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше: „Да, давайте, хайде, започвайте.“
Струните запулсираха като зъбобол, а от дървото заизскача тиктакане — сякаш тиктакаха призраците на всички никога неизобретени часовници.
Бракса стоеше като статуя, вдигнала длани към лицето си, с щръкнали, разперени нагоре лакти.
Музиката се превърна в метафора на огъня.
Хруссс, мъррр, щрак…
Тя не помръдваше.
Съскането премина в плисък. Каденцата стана по-бавна. Сега музиката беше вода, най-ценното на света, която шипеше, прозрачна и зелена, над мъхнати скали.
Тя продължаваше да не помръдва.
Глисандо. Пауза.
После — толкова слабо, че отначало не бях сигурен — крилете започнаха да трептят. Леко и нежно въздишаха и неуверено притихваха. Пауза, хлипане, след което повторение на предишното, но по-силно.
Дали очите ми съвсем се бяха премрежили от четенето или Бракса наистина трепереше цялата — от главата до петите?
Трепереше.
Започна едва забележимо да се поклаща. Само милиметър наляво, после надясно. Пръстите й се разтвориха като листенцата на цвете. Забелязах, че очите й са затворени.
Отвори ги. Погледът й беше отнесен, стъклен, гледаше през мен, през стените. Започна да се люлее по-забележимо в такт с ритъма.
Сега вятърът вееше от пустинята и връхлиташе върху Тирелиан като вълни върху дига. Пръстите й трептяха, те бяха вихрите. Ръцете й — две махала, които се поклащат бавно — се спуснаха надолу и отново се издигнаха.
Надигаше се буря. Тя започна да се върти на място, ръцете й настигнаха тялото, а раменете й заописваха осморки.
Вятърът! Вятърът, казвам. О, див и загадъчен! О, музо на Сен-Джон Перс!
Циклонът се вихреше около очите й, те бяха неподвижният му център. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между нейния взор, безстрастен като взора на Буда, и вечните небеса няма таван. Само двете луни може би се бяха сепнали от дрямката си сред тази стихийна нирвана на необитаем тюркоаз.
Преди години бях наблюдавал девадасите в Индия — уличните танцьорки, които плетяха пъстрите си паяжини и привличаха мъжките насекоми. Но Бракса беше нещо повече — тя беше рамадани като свещените танцьори — жреците на Рама, въплъщение на Вишну, дал танца на хората.