— Чувствителен ли? Притеснен, казваш? — Еймъри се задави от кикот. — Тоя, дето е по-надут и от Луцифер и е ходеща машина за обиди! Натиснеш някое копче с някое „здрасти“ или „хубав ден, а?“ и той ти вирва нос насреща. Станало му е условен рефлекс.
Измърмориха още някоя и друга любезност по мой адрес и се отдалечиха.
Е, Господ да те поживи, Мортънче. Ех, ти, мъничък, пъпчив познавачо с университетско възпитание! Аз никога не съм се изучавал в университет, но се радвам, че някой е казал онова, дето го каза. „Преградите на ада“. Стига бе! Може пък някой да е дал ухо на татковите молитви и в края на краищата да съм станал мисионер!
Само че…
Само че един мисионер има нужда от нещо, към което да привлича хората. Аз си имам лична естетическа система и предполагам, че тя произвежда някъде по трасето страничен етичен продукт. Но ако някога съм искал да проповядвам нещо — даже и в стиховете си, — хич нямаше да си правя труда да го проповядвам на такива никакъвци като тебе. Може да ме мислиш за простак, обаче съм и сноб и в моя рай няма място за тебе — той е уединено място, където идват на вечеря Суифт, Шоу и Петроний Арбитър.
И какви гуляи си правим — у-ха! Как само разчленяваме Трималхионите и Еймъриевците!
А тебе те хапваме за предястие, Мортън!
Обърнах се и седнах зад бюрото. Щеше ми се да напиша нещо. Еклисиастът можеше да си вземе една нощ отпуска. Искаше ми се да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я танц на Локар; за роза, която следва светлината, гонена от вятъра — болна като розата на Блейк, умираща…
Хванах молива и започнах.
Бях доволен, когато свърших. Не беше велико — или поне не беше по-велико, отколкото трябваше. Високият марсиански не е езикът, в който съм най-добър. После се пробвах да го преведа на английски с непълна рима. Може да го включа в следващата си книга. Кръстих го „Бракса“:
В земята на Вятъра и на червеното, където ледената привечер на Времето смразява млякото в гърдите на Живота, подобни на луните горе, двете, куче и котка от сокаците на сънищата — те дращят и боричкат се, без възраст, в моя полет…
Последно цвете пламнала глава извръща.
Сложих го настрани и глътнах фенобарбитал. Изведнъж се бях уморил.
Когато показах стихотворението на М’Куайи на другия ден, тя го прочете няколко пъти един след друг — много бавно.
— Хубаво е — каза. — Но сте използвали три думи от собствения си език. „Куче“ и „котка“, предполагам, са две дребни животни, които се мразят по наследство. Но „цвете“ какво е?
— А — казах аз. — Никога не съм попадал на вашата дума за цвете, но всъщност си мислех за едно земно цвете, розата.
— Какво представлява тя?
— Ами венчелистчетата й най-често са яркочервени. Тъкмо това на определено равнище искам да кажа с „пламнала глава“. Исках също така обаче да намекна и за треска, за червена коса и за огъня на живота. Самата роза има бодливо стъбло, зелени листа и характерен приятен аромат.
— Бих искала да я видя.
— Мисля, че може да се уреди. Ще проверя.
— Моля ви, проверете. Вие сте… — тя използва думата за „пророк“, или религиозен поет, като Исайя или Локар — и сте написали много вдъхновено стихотворение. Ще кажа на Бракса.
Отклоних названието, но се почувствах поласкан.
Значи днес беше стратегическият ден, когато да попитам мога ли да вкарам машина за микрофилми и камера, реших аз. Обясних, че искам да копирам всичките им текстове, а не мога да пиша толкова бързо, че да успея.
Тя ме изненада, като се съгласи незабавно. Но последвалата й покана съвсем ме шашна:
— Бихте ли желали да дойдете да живеете тук, докато се занимавате с това? Ще можете да работите и денем, и нощем, когато си искате — освен, когато в Храма има служба, разбира се.
Поклоних се.
— За мен ще бъде чест.
— Добре. Донесете машините си, когато пожелаете, и ще ви покажа стаята ви.
— Днес следобед бива ли?
— Разбира се.
— Тогава отивам да подготвя нещата. До днес следобед…
— Довиждане.
Очаквах Еймъри да ми създаде известни проблеми, но не особено големи. Всички на кораба имаха страшен мерак да видят марсианците, да ги бодат с игли, да ги разпитват за марсианския климат, болести, химичен състав на почвата, политика и гъби (ботаникът ни беше изперкал на тема гъби, но иначе си беше доста свестен тип), а само четирима — петима бяха успели да ги видят. Екипът си прекарваше повечето време в разкопаване на мъртви градове и техните акрополи. Играехме играта по строги правила, а местното население се държеше толкова изолирано, колкото и японците през XIX век. Предполагах, че няма да ми окажат кои знае каква съпротива, и излязох прав.