Всъщност останах определено с впечатлението, че всички се радват, че се изнасям.
Отбих се в хидропонната градина да си поприказвам с повелителя на гъбите.
— Здрасти, Кейн. Поникна ли някоя мухоморка в пясъка?
Той кихна. Киха постоянно. Може пък да е алергичен към растенията.
— Здравей, Галинджър. Не, с мухоморките не постигнах никакъв успех, но следващия път, като излезеш, надникни зад гаража. Посадил съм няколко кактуса.
— Страхотно — отбелязах аз.
Доктор Кейн май ми беше единственият приятел на борда, ако не броим Бети.
— Да ти кажа, дошъл съм да те моля за услуга.
— Казвай.
— Искам роза.
— К’во?
— Роза. Нали се сещаш, една хубава червена „Американска красавица“ — с шипове, мирише хубаво…
— Не смятам, че ще се хване на тази почва. Апчих!
— Не, не ме разбра. Няма да я садя, искам само цветето.
— Ще трябва да използвам резервоарите — той се почеса по голото кубе. — Ще трябват три месеца да разцъфти — дори и при форсиран растеж.
— Ще го направиш ли?
— Разбира се, ако нямаш нищо против да изчакаш.
— Нямам нищо против. Всъщност ще стане тъкмо преди да си тръгнем. — Огледах пълните с жвакаща тиня басейни и подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще наминавам сегиз-тогиз. Ще дойда, като разцъфти.
— Ще се местиш, казваш? Мур рече, че били затворено общество.
— Ами значи са ме пуснали вътре.
— Май така излиза… Обаче още не мога да проумея как така им научи езика. Разбира се, като си защитавах доктората, доста зор видях с френския и немския, но на обяд чух Бети да го демонстрира. Някакъв набор от смахнати звуци. Тя казва, че да го говориш, е като да решаваш кръстословица от „Таймс“ и да се опитваш да имитираш птиче чуруликане едновременно.
Разсмях се и поех предложената ми цигара.
— Сложен е — признах си аз. — Ама то е, да речем, все едно ти тук да попаднеш на цял нов клас гъби — нощем има да ги сънуваш!
Очите му светнаха.
— Те това ще е нещо! Абе, знаеш ли, току-виж наистина съм го открил…
Изкиска се и тръгна да ме изпраща.
— Довечера се захващам с твоите рози. И гледай да не се преработиш там.
— Можеш да се обзаложиш. Благодаря ти.
Както вече казах, изперкал е на тема гъби, ама иначе си е свястно момчето.
Квартирата ми в цитаделата на Тирелиан се намираше точно до Храма, от вътрешната страна и леко вляво. Беше значително по-добра от тясната каюта и се зарадвах, че марсианската култура е достатъчно напреднала, за да открие, че дюшекът е за предпочитане пред голия под. Освен това леглото ми се оказа по мярка, което си беше голяма изненада.
Тъй че си разопаковах багажа и изщраках два филма из Храма, преди да се заловя с книгите.
Щраках, щраках и накрая взе да ми призлява от това да обръщам страници, без да знам какво пише на тях. Така че започнах да превеждам някакво историческо съчинение.
Ло. През година трийсет и седма от Процеса на Силена дойдоха дъждовете и настана ликуване, защото това се случваше рядко и бе удивително, и го смятаха за благословия.
Но туй, що падна от небето, не беше животворното семе на Малан. Туй беше кръвта на Вселената, бликнала от артерия. И дойдоха последните ни дни. Започваше последният танц.
Дъждът донесе чумата, която не убива, и с неговото барабанене започна последният път на Локар…
Запитах се какво ли, по дяволите, иска да каже Тамур с това — той беше историк и се предполагаше, че строго се придържа към фактите. Това не беше техният Апокалипсис.
Или може би беше…
Защо не? Размишлявах. Тирелианците бяха шепа хора, останки от култура, която очевидно някога е била високоразвита. Бяха водили войни, но без да стигат до пълно изтребление; имаха наука, но технологиите им не бяха дотам високоразвити. Чума — чума, която не убива? Може би беше това? Но как, щом не е смъртоносна?
Продължавах да чета, но нищо не се споменаваше за природата на тази чума. Преобръщах страници, надзъртах напред, а не стигнах доникъде.
М’Куайи, М’Куайи! Точно когато най-много искам да те попитам нещо, тебе те няма!
Ако тръгнех да я издирвам, нямаше ли да е погрешен ход? Ще бъде, така реших. Не трябваше да престъпвам прага на стаите, в които бях настанен — не бяха ми го казали направо, но се подразбираше. Трябваше да чакам.
Тъй че псувах дълго и цветисто на всякакви езици и без съмнение свещените уши на Малан в Храма горяха.
Той като че сметна за неуместно да ме порази и да падна мъртъв, затова реших да приключа за днес и да легна да поспя.