Сигурно бях спал няколко часа, когато Бракса влезе в стаята ми с малка лампа в ръка. Събуди ме, като ме задърпа за ръкава на пижамата.
Казах й „здравей“. Сега като си мисля, май не се сещам какво друго бих могъл да й кажа.
— Здравей.
— Дойдох — рече тя — да чуя стихотворението.
— Какво стихотворение?
— Твоето.
— О…
Прозях се, надигнах се и направих онова, което обикновено правят хората, когато ги събудят посред нощ да четат поезия.
— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се вижда малко неуместно?
— Аз нямам нищо против — отвърна ми тя.
Някой ден ще напиша статия за „Семантичен журнал“ със заглавие „Интонацията: недостатъчно средство за ирония“.
Както и да е, вече се бях събудил, тъй че си наметнах халата.
— Що за животно е това? — попита тя и посочи извезания на ревера ми дракон.
— Митично — отговорих. — Виж сега, късно е вече. Уморен съм. Утре сутринта имам много работа. А ако М’Куайи разбере, че си тук, може да го изтълкува погрешно.
— Да го изтълкува погрешно ли?
— Много добре знаеш за какво ти говоря, да му се не види! — за първи път ми се удаваше възможност да ругая на марсиански и аз се провалих.
— Не — отвърна тя. — Не зная.
Изглеждаше ми уплашена като кученце, на което му се карат, а то не знае за какво.
Омекнах. Червеното й наметало отиваше на косата и на устата й толкова много, а устните й трепереха.
— Виж сега, не исках да те разстройвам. В моя свят обаче съществуват определени… хммм… правила относно присъствието на хора от различен пол в една и съща стая и несъединени от брачни връзки… Хммм… не разбираш ли за какво ти говоря?
— Не.
Нефритови бяха очите й.
— Ами става въпрос за… Ами за секса, за това ти говоря!
Нефритовите лампички светнаха.
— О, говориш ми за правенето на деца?
— Да. Точно за това. Много добре го каза!
Тя се разсмя. За първи път чувах смях в Тирелиан. Прозвуча така, сякаш цигулар прокарваше лъка си по тънките струни — късо и отсечено. Общо взето, не беше най-приятният звук — особено ако тя се смееше твърде дълго.
Когато най-сетне млъкна, се приближи до мен.
— Сега си спомних — каза тя. — И ние сме имали такива правила. Преди половин процес, когато бях съвсем малка, имахме такива правила. Но… — погледна ме така, сякаш всеки миг щеше отново да избухне в смях. — Сега няма нужда от тях.
Умът ми щракаше като магнетофон на тройно бърз ход. Половин Процес! Половин Процес-процес-процес! Половин Процес, грубо казано, се равняваше на 243 години!
— Достатъчно време да научиш 2224-те танца на Локар.
— Достатъчно време да остарееш, ако си човек…
— Земен човек, имам предвид.
Погледнах я пак, бледа като бялата царица от комплект шахматни фигури от слонова кост.
Тя беше човек — залагам душата си — здрав, прав, нормален човек. Беше жена — залагам тялото си…
Но беше на два и половина века, а това значеше, че М’Куайи е бабата на Матусаил. Бях поласкан от постоянните комплименти, които ми правеха като лингвист и като поет. Тези висши същества!
Но какво искаше да каже с това „сега няма нужда от тях“? Защо се държеше почти истерично? Защо М’Куайи току ме поглеждаше така странно?
Изведнъж разбрах, че ето сега това хубаво момиче ще ми разкрие нещо важно.
— Я ми кажи — изрекох аз с небрежния си тон. — Това има ли нещо общо с чумата, която не убива и за която пише Тамур?
— Да — отвърна ми тя. — Децата, родени след Дъжда, не могат да имат свои деца, а и…
— И какво?… — наведох се напред и натиснах клавиша „запис“ в паметта си.
— … а и мъжете нямат желание да имат собствени.
Облегнах се назад. Расов стерилитет, мъжка импотентност след изключително природно явление. Дали някой заблуден облак от радиоактивен боклук, довян Бог знае откъде, не е проникнал навремето през тънката им атмосфера? Някога, далеч преди Шапарели да види онези канали, също толкова митични, колкото и моя дракон, преди тези „канали“ да са вдъхновили някои правилни догадки по съвсем погрешни причини, Бракса е била жива и е танцувала тук — обречена още в утробата по времето, когато слепият Милтън е писал за друг рай, също толкова изгубен.
Извадих цигара. Добре, че се бях сетил да донеса пепелници. На Марс никога не е съществувала тютюнева промишленост. Нито пък къркане. В сравнение с това тук аскетите, които бях срещал в Индия, бяха Дионисовци.
— Каква е тази огнена тръбичка?
— Цигара. Искаш ли?
— Да, моля.
Тя седна до мен и аз й я запалих.
— Дразни носа.
— Да. Вдъхни дима в дробовете си, задръж и после издишай.