— О, Господи! — възкликнах.
2. The King and the Queen
„Дървото не може да стигне до Рая, ако корените му не тръгват от Ада.“
2. Кралят и Кралицата — символизира сливането, отсъствието на граници, възхитителната сексуална близост, при които светът за двамата се е променил и те очакват непрекъснато блаженство, безусловна любов и разбиране. За съжаление, на такава любов е способен само Бог, поради което разочарованието от първата любов е неизбежно и особено силно.
Паркирах пред новата сграда зад Александровска болница — през седмицата това е невъзможно и най-често Ивета идваше дотук с такси. Тя изскочи от автомобила и затича към входа с магнитна карта в ръка. Заварих я да блъска копчето на асансьора и направо ми призля. Без да го дочака, съпругата ми хукна нагоре по мраморните стълби. Часовникът на стената в просторното фоайе показваше 16:28 — две минути до 16:30.
В апартамента на петия етаж се влизаше през блиндирана врата с устройство за кодово отваряне. Следваше антре с огледално бял под и абсолютно голи стени. Единствената мебел — никелирана закачалка, допълваше стерилното усещане за частна медицинска клиника. Рая прекарваше дните си в най-светлата и просторна стая — абсолютно неподвижна в ергономичното легло с огромен монитор, денонощно обслужвана от набит мъж с бяла престилка — Давид. За по няколко часа всеки ден се появяваше втори рехабилитатор — българин, който навремето бе работил в Израел, както и една хигиенистка — пенсионирана учителка. Давид ни излизаше доста солено, тъй като му плащахме по стандартите на болницата в Шеба, но пък си заслужаваше всяко евро.
Сблъсках се с него на влизане:
— What’s going on? — кимнах.
— Nothing happened — промърмори и влезе в кухнята.
Както и очаквах, нищо различно не се беше случило в наше отсъствие. Заварих съпругата си да притиска безжизненото тяло на дъщеря ни към гърдите си.
— Мама е тук, моето момиче. Мама е тук!
Погледът ми сканира екрана, по който се виеха зелените змии на физиологичните показатели. Знаех ги наизуст. И както всеки път, при вида на бледото лице на Рая, широко отворената разкривена уста и загубилите блясък очи с разширени зеници, сърцето ми се сви от болка и ужас.
— Толкова ми липсваше, съкровище мое. Надявам се, че си слушала Давид. Ето го и тати! Прегърни тати. Той толкова те обича! — Ивета галеше сгърчените пръсти.
Останахме при Рая два часа и половина, за да компенсираме няколкото дни раздяла. Говорихме с Давид и се чухме с доктор Леви в Тел Авив. И двамата определяха състоянието на дъщеря ни като „стабилно“ — чудесна новина според майка ѝ.
— Добре че се върнахме по-рано — бъбреше възбудено съпругата ми, докато пътувахме към Драгалевци. — Усети ли колко беше напрегната Рая и колко се зарадва, че сме заедно.
— Да…
— Това, че не е променила жизнените си показатели, докато ни нямаше, означава, че наистина е стабилна. Моето дете знае да се бори! Ето защо съм убедена, че ще успеем.
— Да.
— Когато нашите ме доведоха за първи път в София, била съм на пет, изживях истински кошмар. Точно преди Нова година, ЦУМ, страхотна навалица — имах чувството, че ще ме стъпчат. Стисках потната ръка на баща ми, ужасена, че за миг да я изпусна, и тълпата ще ме отнесе. Обаче не аз, а майка ми се загуби. Чакахме я известно време до стълбището, защото нашите не смееха да се возят на ескалатора с мен. „Тате, мама да не е избягала?“ В детската имахме едно дете, на което майка му беше избягала. „Глупости“ — промърмори баща ми нервно и клекна до мен. „Майка ти се е заблеяла на щанда за платове, но ти стой тук да пазиш багажа, а аз ще отида да я доведа.“ И докато разбера какво става, той ме сложи да седна върху куфара и изчезна. Сигурно е отсъствал няколко минути, но нямаш представа какво изживях. Нашите ме намерили в ступор — вцепенена и неконтактна. Трябвало време, докато ме „върнат“.
— Май всички деца се страхуват да не ги изоставят. Помня как треперех дали нашите ще ме вземат от детската градина. Особено страшно беше през зимата, защото се стъмваше рано.
— О, да. Ревях, ако не ме вземеха от първите. Сега даваш ли си сметка колко емоционално стабилна е Рая? Браво на нашето момиче!
От десетина години Стоил и Биби наемаха двуетажна стара къща в Драгалевци. Под навеса в дъното на леко занемарения двор заварихме домакините с най-близките ни общи приятели. Компанията се събираше често преди, но не бяхме сядали заедно след катастрофата. Ивета прегърна Филип и го пусна от обятията си чак когато се появи Стария с цветя за Биляна и ново издание на философски речник на английски за младежа. Шофьорът му извади от багажника на рейнджроувъра торта и кашонче с просеко1. Стария пиеше рядко, главно вино, както той обичаше да казва, „с добро качество на разумни цени“. Не робуваше на региони, изби, сортове, реколти и дъбови бъчви, за него „добро качество“ означаваше виното да му харесва. „Разумен избор“, „Важните неща“ и „Механизмите, които движат света“, бяха три от стълбовете на неговото символ верую.