— Имам една позната, с която сте били съученици. Кристина.
— А, Крисчето. Добро и умно момиче, завърни психология. Сигурно е стигнала далече. Няколко пъти идваше горе, но все не беше сама.
Жената донесе две бутилки бира, приседнахме на купчините керемиди. Отпихме.
— Интересно — как се стига от физиката до Бога? — не можах да се сдържа.
— Повечето учени признават съществуването на Висш разум, не достижим за нашите представи.
— Едно е да го знаещ друго — да тръгнеш по този път. Но пък и пътищата понякога криволичат — казах.
— Моят така тръгна — криво. Още от ученик.
— Кристина ми каза, че си имал гадже, с което сте се разделили… — обадих се след малко.
— Да. Да ме зареже, беше най-нормалното нещо, което можеше да направи. Замина да учи в Щатите, а аз останах тук. Не знаех добре езика, а без език няма стипендия.
— Защо не опита след университета?
— Май сте говорили доста за мен? Банална история. Още като ученик ме викаха в някаква служба, бил съм разказвал политически вицове, което си беше верно. Ако съм искал да пътувам на състезания по физика в чужбина, да кажа тези вицове от кого съм ги чул? Не помня — викам, — много съм разсеян. А дали не е от еди-кой си учител, дето ви подготвя за състезанията? Ми не, той другарят ни говори само за физика. Онзи беше млад, симпатичен такъв и май гледаше през пръсти на работата си, защото не си даде зор да ме убеждава. Това е осемдесет и осма година, та не беше чудно. Настигна ме на две преки от управлението и седнахме — ей така, като е теб — да пием по бира. Поговорихме си за това-онова — нормален човек. Извини се, че си вършел служебните задължения, и се разделихме като приятели. Та — за какво ти го разказвам? Завърших университета пръв по успех, мечтаех да замина на Запад, кълвях като ненормален. Физика, математика, английски… По онова време специализациите в чужбина се движеха от фонд „1300 години България“. Отивам аз във фонда и на кого мислиш попадам — на онова ченге отпреди Десети ноември. Като го видях, и направих кръгом. Той пак ме настигна и пак седнахме да пием бира, ама този път без да се крием.
— Все пак времената са били други, демокрация — казах с ирония и Михаил се засмя.
— Така де, демокрация. Само дето си беше пак същото и той пак ми се заизвинява — няма да стане, вика, западните държави дават стипендии главно за хуманитаристи, не искат да ни развиват потенциала в точните науки. Пращаме им социолози, философи, политолози, журналисти — онези ни ги връщат като ошлайфани рупори на демокрацията и техните ценности.
— И ти избра Изтока? Правилно, какво да правиш с тази ядрена физика в България.
— Наистина го избрах, но не пред България, а пред Запада. Малко след това моят човек ми се обажда — ела да се видим, имам нещо за теб. Отивам, пак пием бира и той ми казва, че бившият му шеф, генерал не знам кой си от ДС, ходатайствал за мен. Ти си бил скрита лимонка, вика, да имаш такива покровители и да си траеш. Какви покровители, питам, този не съм го чувал. А зет му, полковник еди-кой си? И казва фамилията на бившето ми гадже. Баща ѝ бил в службите и той. И тогава им теглих по една майна на всички и хайде в Дубна.
„Стария и дъщеря му…“ — трябваше ми време да се съвзема.
— А защо се върна от Дубна?
— В последните години екипът ни работеше върху намирането на евтини начини за превръщане на неблагородни метали в злато.
— Алхимия! — възкликнах.
— По принцип грешката на алхимиците е била, че са търсили субстанция, с която да третират други метали, за да получат злато, а това не става с химическа реакция. Науката отдавна е решила този проблем — чрез промяна на атомната структура на елементите. С една дума, „философският камък“ не е вещество, а енергията на бързите електрони.
— И успяхте ли?! — не можех да повярвам.
— Елементарно е, но скъпо. По-скъпо от цената на истинското злато. Искаха да направим процеса икономически изгоден. По онова време руснаците изнасяха неимоверни количества злато. Казвали са ми приятели, че „Лондон Метал Ексчейндж“22 се тресе всеки път, когато „Антей“23 кацне на острова при засилени мерки за сигурност Товароносимостта му е пет лота. Лот е най-малката единица, която се търгува на борсата — двайсет и два тона и половина. Според мен искаха да направят дъмпинг с изкуствено злато. Проблемът е, че те никога не са си правили добре сметките — колкото повече продават, толкова повече пада цената и алхимията става неизгодна. Не мисля, че това е начинът, по който лично аз искам да помогна на човечеството — със съсипване на Свободния пазар, най-разпространената западна религия. Напоследък руснаците обявяват, че са успели по биоспособ, но според мен е абсолютен блъф.