— „Неведоми са пътищата Му“ — усмихнах се и аз.
— Тази фраза е приемана за най-универсалната християнска истина, но я няма в Библията. Иначе е неточен цитат на стих от Книгата на пророк Исая: „Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища — като Моите пътища“.
— Можем да заменим „пътища“ със „смисъл“. „Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашият Смисъл — като Моя Смисъл.“
— Добре звучи — Михаил ме изгледа с учудване и поклати глава. — Изглежда не съм отговорил задоволително на въпросите ти и ти си продължил да търсиш.
— Имаш ли нещо против да ти помогна за керемидите?
Михаил присви очи. Нямах идея какво се върти в главата му, но ми се виждаше абсурдно да отхвърли подобно предложение.
— Не бързам за никъде… добавих. — Пък и не е редно жена ти да вдига тежко.
— Прав си. Благодаря ти.
— Мама е тук!
Ивета приседна на леглото до дъщеря си и хвана ръката ѝ.
— Днес, маме, ще ти прочета нещо от нета. Представих си, че ти си го писала на Филип:
„Искам понякога да флиртуваш с мен, нищо че отдавна сме заедно. Да продължим да търсим и да преодоляваме интимните си бариери. Да си прощаваме и да се приемаме каквито сме. Да се изслушваме и да си казваме «аз също». Да се извиняваме. Да сме равноправни партньори. Да пием кафе и да се шегуваме с чувството, че това ще трае вечно. Да си казваме, когато сме наранени. Да си държим ръцете на публични места. Да масажирам слепоочията ти, а ти — проклетите ми ходила. Понякога да ме каниш на срещи през деня, да ми подаряваш цветя без повод. И шоколад. Да ме гушкаш. Да ме целуваш бавно. Искам многочасови нощни маратони, бърз сутрешен секс и трескаво любене в асансьора след гости или кино. Да не се страхуваш от целувки, когато съм болна…“
— Чудесно е, нали, маме? Бих добавила само: „Да се радваш с моите радости, а аз — с твоите. И да спрем да си търсим грешките“.
Свършихме след няколко часа. Свалих старата престилка, която бях навлякъл, измих се на чешмата и седнахме на масата насред двора. Хлябът ухаеше като хляба от моето детство, за който се редях на опашка пред фурната в Дрен. В паницата с пилешка чорба едро накъсаният магданоз плуваше в пръст естествена мазнина — точно като в бабината супа от детството. С тази разлика, че сега това ми харесваше. Жената не беше първа младост, но заоблените ѝ форми и щедра пазва, считани за изконна хубост на Балканите, при нея бяха още по-изявени от бременността. Когато свършихме, тя раздига посудата, донесе ни по една бира и ни остави сами. Нямаше смисъл да питам Михаил защо е напуснал манастира.
— Доста работа отметнахме, благодаря ти.
— Приеми го като извинение — засмях се.
— Извинение?! За какво?
— За предишния ни разговор. Помня го дума по дума. Ти беше единственото духовно лице, което ми вдъхваше достатъчно доверие, за да споделя болката си. Но тогава бях… емоционално нестабилен и сега искам да се извиня за невъздържаната си реакция.
— Реакцията ти беше защитен механизъм. Господ е създал всичко, но само човека — по свой образ и подобие. Стремежът към намиране и постигане на смисъл — това го различава от животните. Няма животно, готово да умре за идеали и ценности. Но тече един много стар процес, обусловен от двете фундаментални загуби, съпътстващи развитието на човека — на животинските му инстинкти и на родовите му традиции. Първото рефлектира в загуба на сигурност, а второто — в липса на ориентация. Човек не знае кой е и какво трябва да прави. Но най-големият проблем е, че много често дори не знае какво желае.
— „Хората мечтаят за безсмъртие, а умират от скука в дъждовен неделен следобед“ — лаф на един приятел, доктор.
— Така е. Шопенхауер го е казал по друго време и в друг контекст, но е напълно подходящо за настоящия момент: „Човечеството се люшка между страданието и скуката“. Хората са фрустрирани и живеят в екзистенциалния вакуум, породен от специфични за всяко време фактори, и Църквата, далеч не само православната, повече от всякога не може да се справи с предизвикателствата на настоящето. Защото тя е закостеняла институция, а причините за болестите на всяко съвремие се променят. Бунтарското хипи поколение на бащите ни страдаше от нихилизъм; най-сериозният бич за нас е стресът, а за децата ни — отегчението. Но всичко това е — чисто и просто — липса на смисъл. Волята за смисъл се компенсира с воля за власт, в някои от нейните проявления — пари, секс, удоволствия. Помниш ли приказката за царя, който не спрял да вдига данъците, докато народът не го ударил на ядене и пиене? Цялата свръхсексуалност в днешно време също е плод на екзистенциален вакуум.