— Автентичният западен модел принуждава хората да избират кариерата пред семейството. Включително жените — обадих се.
— И този избор руши тяхната иманентна същност и води до липса на душевен комфорт и самообвинения. Отношенията между хората имат четири аспекта: „Аз-Аз“, „Аз-Ти“, „Аз-Ние“ и „Аз-Другите“. За пълноценното ни битие е необходимо всички аспекти да бъдат балансирани, но съвременният човек предпочита да се „крие“ в някоя от крайностите. „Аз-Аз“ е своеобразен егоизъм, бягство в себе си. Такива бягства са пиянството, наркотиците, творчеството. „Аз-Ти“ е ограничаване в любовта, в кръга на семейството. „Аз-Ние“ е обществена идентификация, професионална или гражданска. Гониш кариера, бориш се за каузи. „Аз-Другите“ са социалните отношения извън „Аз-Ние“ и като правило са много проблематични, защото предполагат приемане на другостта. И ако големият бич за хипи генерацията са били наркотиците, а за юпи поколението — антидепресантите, то за сегашните — колкото и да е парадоксално — са новите комуникации. Защото във всичките чатове, фейсбуци, форуми и прочее човек е „Аз-Другите“. Дори да контактува с любимата, с приятелите си или семейството.
— Пълният душевен баланс е също толкова вреден — поклатих глава, — колкото и тоталната му липса. Съществува нещо като „разумно напрежение“, движещо ни напред. От време на време човек се нуждае от напускане на зоната си на комфорт, за да може да си даде сметка за важните неща. Като например да се замисли за смисъла.
— Да, въпросът за смисъла е най-важният въпрос. През целия си живот човек се бори да оцелее в тежката сянка на трагичния трипостас — болка, вина, смърт. До кой момент се бори, в кой се пречупва? Надеждата умира последна, но след нея остава смисълът. Смисълът е капитанът, гордо изправен на палубата на потъващия кораб. Има една притча по темата, искаш ли да я чуеш?
Кимнах.
— От незапомнени времена се носели слухове за мъдрец, който живеел на върха на висока планина. Хората от близкото селище проводили трима първенци да го попитат за смисъла на живота. След дълго катерене по чукарите те се изправили пред мъдреца, но докато си поемат въздух, той плеснал с ръце и възкликнал:
„Чудесно е, че си дадохте труд да се качите дотук. Бихте ли били така любезни да ми кажете в какво се заключава — за всеки от вас — смисълът на живота?“
Те помислили, че ги изпитва.
„В добротата“ — казал първият.
„В любовта?“ — предположил вторият.
„В самоусъвършенстването!“ — бил категоричен третият.
„Ето това е проблемът — въздъхнал първият, — че сме на различно мнение и не знаем дали някой от нас е прав. Какъв е смисълът според теб, учителю?“
„Защо очаквате аз да зная, след като живея в уединение и въобще не познавам живота? Всеки от вашите смисли може да е истински, стига да е свързан със себенадмогване.“
„Значи себенадмогването е универсалният смисъл?“
„Не, то е универсален способ за ежедневно търсене на пътя, по който да стигнете до смисъла — творчество или полезен труд; преживяване или среща; отношение към страданието.“
Помълчахме. Отпихме от бутилките. Бирата се беше стоплила.
— Аз пък измислям китайски поговорки — подметнах и двамата се засмяхме. — Мъдрецът от притчата им е казал, че за всеки от тях смисълът е различен, при това трябва да го търсят извън себе си. Той самият затова не го знае, защото го е търсил в себе си. Освен това търсенето на смисъла не е акт, а процес. Днешният смисъл утре ще бъде вчерашен, но утрешният може да е напълно друг.
— Малко хора живеят в настоящето, а точно там се правят изборите, засягащи бъдещето и формиращи миналото. Ако си представим всеки ден от живота като лист от календар, след като го откъснем в полунощ можем да го изгорим в камината или да напишем на гърба му това, което сме сторили; любовта, която сме дарили; радостите и страданията, които сме изпитали. И да го депонираме в единствената сигурна банка — тази за осъзнат смисъл. Ние не притежаваме истински нищо, освен своите спомени и своя жизнен опит.
— Спомените понякога са срамни, но жизненият опит винаги е положителен. Помниш ли предишния ни разговор?
— Да, в детайли. Питаше дали децата не изкупват греховете на родителите си? Имаше си предварително готов отговор и моят не ти хареса.
— Беше ме яд на самия мен, на света и на Господ. Много тъпо от моя страна, да Му търся сметка, при положение че дори не вярвах в Него. Как си позволяваше Той да говори едно, а да върши друго?! Какво значение имаше чии грехове изкупва дъщеря ни, след като шансовете ѝ за нормален живот бяха нищожни? Още тогава го знаех.