Ако Стария те цени — получаваш щедри парични бонуси, ако те обича — получаваш лично подбрани подаръци, ако те нагости — значи си приет в най-близкия му кръг. Малко хора се радваха на тази чест — съпругата му бе починала отдавна, тъстът му си бе заминал преди десет години, дъщерята и внучката живееха в Щатите. За други негови роднини не бяхме чували.
Биляна изнесе маринованите „доцентски“ (в компанията на шега наричаме агнешкото „доцентско“) котлети, ребра и наденички и Стария препаса престилката и хвана щипките. Докато ние изпием по две ракии, обсъждайки неадекватната бежанска политика на Меркел, скарата беше готова — месото бе изключително крехко и вкусно. Филип затвори философския речник, свали слушалките от главата си и се нахвърли върху яденето със завиден апетит, поклащайки леко глава, все едно продължаваше да чува музика.
— По-спокойно — дискретно му прошепна Биляна.
— Ето кой наистина оценява кулинарните ми умения — усмихна се Стария. Самият той едва хапваше, верен на друг от принципите си: „Бъди умерен“.
— Оставете момчето — обади се Доктора. — То и ние лапаме като мигранти. Умират си за агнешко. Що не вземем да отворим една бира-скара на границата, то и без това там е булевард „Ленин“.
— Хайде излез вече от соца — засмя се Биляна. — Какъв булевард „Ленин“ те гони?
— Не се шегувай с тези неща, положението е повече от трагично — жената на Слайса беше доброволка към Червения кръст. — Преди два дни се върнах от лагера в Харманли, една трета от децата там са без родителите си. Тези хора нямат никакви вина!
— А колко от тях наистина бягат от войната? — Доктора изглеждаше скептичен. — Има ли изобщо сирийци? Тези хора са престъпници, те нарушават границата на суверенна държава.
— Нямат друг шанс — Стефан обичаше да опонира на Доктора. — На КПП-то никой няма да ги пусне без визи. Освен това не нарушават закона, а само границата.
— Е как така? — Доктора беше изумен.
— Ами така — Стефан вдигна рамене. — Такъв е законът. Стоил да ти каже.
— Съгласно Наказателния кодекс кандидатът за убежище не носи наказателна отговорност при преминаване на границата извън КПП. Член 279, алинея 5: „Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно Конституцията“ — цитира съпругата на Слайса.
— Каквото и да ми говорите, това не касае икономическите мигранти, нали? — Доктора беше раздразнен.
— Чакайте да ви разкажа нещо — побърза да се намеси Стефан. — Две и дванайсета нали ходих при племенницата на Лесбос. То тогава още я нямаше тази масова вълна на мигранти, в момента на острова е ад. Съсипаха им туризма. Та ми разказваха моите хора — те живеят в Моливос, най-хубавото селище със стара крепост и прочее — как се връщат с колата от някакъв манастир, карат по черен път през полето, а то цялото в рапица. Виждали ли сте цъфнала рапица — голяма красота. Движат се бавно, радвайки се на гледката — докъдето им стигат погледите, всичко е яркожълто — и по средата на нищото — негър. Ама от онези с цвят на добре узрял патладжан. Маха на стоп. Спират и го питат на английски закъде е тръгнал, а той — „Атина. Атина“.
Мъжете се разсмяха.
— Как за Атина — пита съпругата на Слайса. — Лесбос нали е остров?
— Остров — смее се Стефан, — на хиляда и триста километра от Атина. По права линия през морето. Турски рибари изхвърлили „брикета“ в морето около острова и му казали — ей там е Гърция, плувай. А за него Гърция и Атина явно са едно и също.
— Кое е смешното? — въздъхна Биляна. — Това, че човекът е измамен, или това, че е чернокож?
— А, сетих се един виц, операционната сестра ми го разказа — Доктора изцвили от удоволствие. — „Колегата“ Енчев започнал да присажда естествени мъжки атрибути, от донори. На стената в кабинета си поставил табло с различните модели. Идва някакъв клиент и се заглежда в най-големите. А доктор Енчев му вика: „Последните три размера ги предлагаме само в черно…“.
Този път в смеха се включиха и жените, дори Ивета. За българите успешните вицове са тези, в които има груби сексуални препратки.
— Вие сте антирасисти — хилеше се Слайса. — Унижавате белия човек.