— Дали чувството за малоценност не стои в основата на фашистката идеология за превъзходството на арийската раса? — в разговора най-накрая се включи и Филип.
— Трябва да се прави разлика между фашизъм, нацизъм, шовинизъм и ксенофобия — обърна се към него Стария. — Да не прехвърляме на главата на Мусолини греховете на Хитлер. Нацизмът обявява евреите, негрите, циганите и славяните за непълноценни. Фашизмът не преследва различните, той е вид морал, който държи на справедливостта, истината и благото на човечеството. Фашизмът залага на изменението на човешката природа като принцип и решение на всички социални проблеми, но за съжаление, тези изменения са замислени толкова радикално, че не отговарят на възможностите. Негърът не може да престане да е негър.
— Още от началото на своето съществуване човечеството е залагало на някакъв вид подбор — Филип изглеждаше превъзбуден от темата. — Индивидите без заложби или без желание за развитие са били отстранявани от общността. Древните гърци изоставяли деца на съдбата им, а спартанците дори ги убивали. Евгеника.
— Според мен остракизмът е довел до по-сериозни загуби за обществата — Стария плуваше в свои води. — Демокрацията е манна небесна за културните народи и бич божи за некултурните. В новото време Ницше е този, който издига тезата за неравенството на хората, казвайки, че „едни са създадени за господари, други — за роби“. Хареса ли „Тъй рече Заратустра“?
— Ницше не ме кефи като философ. Заменил е „стремежа към живот“ на Шопенхауер със „стремеж към власт“ само защото има някакви хора, готови да си дадат живота, за да властват. А най-кофти е, че напълно отрича съчувствието. То показвало нуждата на нещастните да са слаби и хленчещи, а на съчувстващите — да демонстрират собственото си превъзходство. Егоизъм, а не алтруизъм. Но има готини лафове. „Нека гинат слабите и уродливите! — това е първата заповед на нашето човеколюбие“; „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб“; „Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“.
— А за философията на стадото: „Всеки е самият ти!“ — добави Стария.
— „Стани това, което си!“
— Пиндар. Ницше го цитира — каза меко Стария.
— А, добре — съгласи се Филип. — Ама пак е много яко. И Вагнер е много як — нещо като Metallica, но обратното на Two Steps From Hell.
— Аз Вагнер го харесах — обади се Доктора, — като гледах „Апокалипсис сега“. Гениална идея да озвучат хеликоптерната атака с „Полетът на Валкириите“. Гледал ли си го? — обърна се към Филип.
— Да. Но самата сцена е безкрайно по-слаба от музиката. Тази музика носи в себе си много по-страшни демони.
Настана неловка тишина, а аз мразя неловката тишина и обикновено се чувствам длъжен да я наруша пръв. Най-често задавам някакъв въпрос.
— Какви са тези Two Steps From Hell?
— Преди… да се върна… аз бях… усещах се като картина от живак на стената в реанимацията и гледах надолу към тялото си. Бяха се събрали шефът на отделението, двамата дежурни лекари, няколко сестри. Спореха, абе, направо си се караха. Единият от докторите — много млад пич — ги убеждаваше нещо и ръкомахаше. И изведнъж същият този вдигна очи и се втренчи в стената, тоест в мен. И аз го чух, по-скоро разбрах, че ми заповядва да се върна! Започнах да изтичам надолу към себе си и да се изпълвам сантиметър по сантиметър, от краката към главата. През цялото това време звучеше Heart of Courage. Много яко, честно!
Тишината, последвала думите му, бе толкова плътна, че можеше да се пипне. Всички, включително Биби и Стоил, бяхме замръзнали с виснали ченета и опулени очи. Явно Филип за първи път споменаваше за това мистично изживяване.
— Какво?! — младежът се обърна към майка си.
— Не си ми казвал…
— Да, бе. Да ме помислите за отместен — остави вилицата в празната си чиния и стана. — Хубаво де, не се шашкайте. Постоянно се случват подобни неща, няма нищо странно. После често виждах младия доктор как идва на дежурство с кожено рокерско яке и каска. Стените към коридора са стъклени и той спираше, за да ми помаха. И винаги започваше обиколката от мен. Когато най-сетне ме махнаха от реанимация и ме свалиха долу, докторът идваше да ме вижда. И чак там — във втора травма — забелязах, че провлачва единия си крак и на гърлото си има белег от трахеотомия! Ето затова — Филип отново се обърна към майка си — не искам да си правя пластика. Хайде — стана, — оттеглям се в покоите си — засмя се.
— Има десерт… — обади се плахо Биляна.
— По-късно. Нямам търпение да разгледам подаръка. Стария, благодаря ти още веднъж.
Стария му кимна окуражително.