— Няма да ѝ е лесно на тази тухла — подметна Стоил, — ще трябва да се конкурира с плейстейшъна и фейсбук.
Биляна му хвърли изпепеляващ поглед.
Вечерята бе довършена в мълчание. Жените останаха да побъбрят на въздух, а мъжете влязохме вътре и се настанихме в най-уютния кът от просторния хол. Много обичах това място — с дървени лавици за книги от пода до тавана, вехт, но оригинален персийски килим и протрити кожени дивани, наредени под формата на буквата „П“ пред камината. Собственикът на къщата, академик на преклонна възраст, наричал този кът „библиотеката“, но заради забраната за пушене на обществени места Стоил го бе прекръстил на „пушалнята“.
Никой не си позволяваше да пуши в присъствието на Стария. Както и да води служебни разговори на приятелските ни срещи и приказките се завъртяха около премиера Борисов — „Левски“ ли подпира повече или „Лудогорец“? Компанията се съгласи, че „Лудогорец“ са страхотен бизнес проект, а „Левски“ — куци коне, и разговорът премина към това, което не излизаше от мислите на всички ни — катастрофата. Обсъдихме здравословното състояние на Филип и Рая (присъстващите бяха от малкото хора, които знаеха, че сме я върнали в България) и логично стигнахме до тромавата и неефективна съдебна система. „Която, всъщност, понякога ни е доста удобна“ — казах си, без да коментирам на глас.
— Не забравяйте случая на Максим Стависки. Алкохол, убито момче, осакатено момиче и какво — условна присъда — Стефан Колев с прякор Манекена, един от крупните производители на хляб в страната, помагаше финансово за лечението на Мануела Горсова и темата му беше близка.
— А Цвети? Две момчета на място. Момичето се бори осемдесет и два дни… четиресет операции. Онзи шофирал седемнайсет години без книжка. И нарушение след нарушение. Книжката не карала колата! — възмущаваше се Доктора. — Честно да ви кажа, такъв да ми легне на операционната — не гарантирам, че ще се сетя за Хипократовата клетва. Дори във времето на „добре облечените бизнесмени“ не са ми идвали наум подобни кощунствени мисли, смятайте!
„Добре облечените бизнесмени“ уважаваха доцент Бояджиев, тъй като голяма част от тях бяха минали през ръцете му в спешното на ВМА. В дисертацията си изследваше огнестрелните рани от различни видове и калибри оръжие. Самият той не се числеше към ВМОБР (Военномедицински отряд за бързо реагиране) и не беше работили във военнополеви болници в Афганистан или Ирак, но пък с ходатайството на Стария двеста агнета от помощните стопанства на армията намериха смъртта си, отстреляни с научна цел.
Доктора се чувстваше лично засегнат — бе пътувал до Благоевград със специална линейка и екип, за да транспортира Филип до София, и оттогава полагаше специални грижи за момчето.
— Вижте — разпали се Доктора, — нека си го кажем директно: няма правосъдие в България. И знаете ли какво трябва да направим, ако сме мъже на място?
Никой не му отговори и след кратка пауза той продължи:
— Трябва да вземем нещата в свои ръце.
— Какво искаш да кажеш? — попита Марин. — Защото на нас може да ни идват различни неща наум…
Марин Генчев се водеше преподавател в катедра „Спорт“ на Икономическия, но се мотаеше по десет часа на ден из собствения си спортен комплекс. Нямаше столичанин, играещ тенис, който да не желаеше Маро Слайса за партньор при каре, но не това правеше мястото специално. Четирите корта, басейнът, залата за фитнес и бокс, но най-вече сауната бяха терен за „спонтанни“ срещи на бизнеса с политиката.
— Искам да кажа, че на този… ром… трябва да се отмъсти по частен път. Преди да е станало късно и да се е чупил. Всъщност докъде докарахте делото? — попита Доктора, без да се обръща конкретно към никого.
„До под кривата круша“ — помислих си, но гласно казах:
— Да вярваме в институциите. Убеден съм, че съдът ще си свърши работата.
— Я-я-я? — Стефан повдигна вежди. — Като чуя за подобна безрезервна вяра в институциите, и ми става ясно, че някой играе с белязани карти. Пак добре че в случая това са добрите.
— Нека го формулираме така — намеси се Стоил, — в случая има предпоставки да се надяваме, че.
— О, я стига! Сменили сте съдията, чух. Онзи галфон, дето от години лиже задниците на циганските кланове, сте го шитнали. Мама му стара, царе сте — Стефан погледна към Стария и направи жест, все едно сваля шапка.
— Подаде отвод — каза сухо Стария.
Ивета ми беше казала, че тя лично поискала услуга — делото да се падне на „тяхна“ съдийка, но Асен Котраков явно се бил изръсил яко, та се наложило Стария да се намеси. „Да ти искат кеш, за да гледат дело по съвест! Но съм се зарекла, че пари по този казус няма да дам! В края на краищата моето приятелство трябва да значи повече от въшливите мангизи на някакъв сводник и дилър. За всеки случай ѝ казах на нашата, че ако ми играе номера, щото оня ще опита и нея да я купи, ще извадя кирливите ѝ ризи от десет години назад. Всичко пазя!“