— А къде е проблемът?
— В цялата система. Едва ли ще се стигне до изтърпяване на наказанието.
— Те казаха същото. Освен това считат, че онзи може да направи и друга беля. И затова подкрепиха в морален план предложението на Доктора.
— Кои „те“?
— Всички. Стария направи нещо като допитване и всички бяха „за“. Само аз бях „против“.
— Така ли? И ти как точно се обоснова?
— Ти сериозно ли ме питаш? — искрено се учудих.
— Да, напълно сериозно те питам. Те, доколкото разбрах, са го направили. А ти?
— Въобще нямам намерение да се обосновавам по този въпрос пред когото и да било.
— Пред „когото и да било“? Сериозно ли мислиш най-добрите си приятели за „когото и да било“? Добре, а ако ти кажа, че и аз съм на тяхното мнение? Пред мен би ли се обосновал, или и аз съм „когото и да било“?
— Няма да коментирам!
— Имаш право да не коментираш, но дали това те прави прав? Мъже, които ти уважаваш, хора с положение и принципи, считат, че всеки трябва да си плати. В днешно време няма правосъдие, съжалявам да го кажа, но твоите приятели са прави — човек трябва да се оправя сам. Не може малограмотни и безотговорни идиоти да избиват децата ни. Считаш ли за нормално доказан рецидивист да се движи по пътищата и да се изживява като недосегаем? Някакъв примат с отнета за алкохол книжка, каращ пиян с бясна скорост мощния си джип, премазва две невинни деца! А ти ми крещиш „Няма да коментирам!“. Затваряш очи, запушваш уши и си повтаряш като мантра: „Няма да знам!“ — това всъщност правиш. Мислиш ли, че когато отвориш очи, всичко ще е наред?
Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Тя никога до момента не бе ми говорила по този начин.
— Мисля, че прекаляваш. Не можем да гледаме на света само и единствено от собствената си камбанария. Ти разбираш ли какво искаш от мен? Да убия човек ей така — щракнах с пръсти, — без да ми пука.
— Искаш да кажеш, че никога не ти е минавало през ума? — повиши глас Ивета.
— По дяволите! Минавало ми е хиляди пъти! Обмислял съм го, сънувал съм го! Но това не значи, че мога да го направя или че е редно! — изкрещях.
— Има изследване на английски войници, участвали във Втората световна война. Тези, които са убивали, без да им пука, са били два типа — асоциални типове и нормални хора с бащински инстинкт. Това са хора, приели ротата като семейство и приятелите си като свои деца, за които трябва да се грижат.
— Значи, за да съм нормален човек с бащински инстинкт, трябва да убия човек?! Направо нямам думи!
— Що направо не си завреш главата в задника, а? — изсъска Ивета.
3. The Naked Truth
„Обратното на любовта не е омразата, а властта.“
3. Голата истина — прозрението, крушението на илюзиите за другия и за себе си, за отношенията и за света като цяло. Партньорът показва другия си образ, не е това, за което се е представял. След обожествяването и идеализацията следва разочарование и символично унищожение. Ред е на ново очакване — този път на истинското! За съжаление, със следващия кандидат настъпва същата нарцистична катастрофа. Капанът на търсене на идеала ни обрича на самота. За да се преживее взаимната ненавист, конфликтите и неразбирането, е необходим критически самоанализ, признание за собствената Сянка и приемане Сянката на партньора.
Стария развърза връзките на дебелата картонена папка с надпис „ДЕЛО“ — доставяше му почти физическо удоволствие да прехвърля в ръцете си старите документи, нищо че ги знаеше наизуст. Ако не с друго, то с паметта си можеше да се гордее. Допреди няколко години играеше редовно тенис и със Слайса мачкаха наред, но постепенно се ограничи до плуване два пъти седмично и половин час гимнастика всяка сутрин. На неговата възраст — септември, живот и здраве, щеше да чукне седемдесет — беше нормално човек да има някакви болежки, но пък менталният му статус бе на завидно ниво. Обясняваше си го с това, че четеше постоянно и не оставяше ума си нито за миг без тема, по която да разсъждава. Освен това играеше бридж и покер — шахът отдавна му бе омръзнал.
Покойният му тъст, о.з. генерал от ДС, го беше вкарал преди години в елитния кръг на най-добрите бриджори в България, а и страхотни хиени в покера — всичките мъже с власт, негови близки приятели и съратници. В годините непосредствено след Десети ноември се събираха около застланата със зелено сукно маса в апартамента на генерала поне няколко пъти седмично, но тогава времената бяха други. „Електоратът“ нямаше и бегла идея колко съдби се решаваха между две раздавания… После политическият пъзел се подреди по „правилния“ начин и срещите се разредиха, а откакто бе починал тъстът му, бяха сведени до задължителната „спявка“ в събота вечер. Понякога откарваха часове в спомени и приказки, преди да разопаковат тестетата. На последната среща коментираха, че общественият живот в България винаги е бил театър, но след Десети определено е театър на сенките, които бяха излезли на светло, превръщайки се в главни действащи лица. По този повод цитираха думите на тъста му: