Задръстването по Околовръстното шосе започваше от светофара с улица „Любляна“. Накъде се бяха втурнали всичките тези хора в събота сутрин, едва ли отиваха да играят тенис в Дипломатическия клуб? Не обичах да закъснявам, особено пък за среща със Стария. Той щеше да се курдиса в десет нула нула на входа на къщата си в Иваняне и нямаше да мръдне оттам, докато не се появя.
Стария се появи в живота ми преди двайсет и три години — в ролята на спасител. Буквално. В продължение на шест месеца след регистрацията на „БиС“ ООД със Стоил си бяхме скъсали задниците, за да направим верига обменни бюра по морето. Вложихме до стотинка натрупаното с години от чейнджа в помещения, разрешителни, преустройства, обезопасяване, наемане на служители, обучение… Разбира се, най-голямото перо в инвестицията се оказаха подкупите. Хиените от държавните служби потриваха доволно ръце и ни сваляха по три кожи. До момента валутната търговия в черноморските курорти негласно се контролираше от две групировки. Варненската държеше от Бяла на север, бургаската — от Обзор на юг. Те се обединиха срещу новия „софийски“ играч и тъй като от години хранеха местните ченгета, изходът от борбата беше предизвестен. В един и същи ден насрочихме трийсет водосвета за откриване — от Балчик до Ахтопол, и получихме трийсет анонимни заплахи за бомби. А в следващите дни полицията бе затрупана от фалшиви сигнали за продажба на дрога в обектите ни и, за разлика от друг път, се оказа адски загрижена.
За онова, което се случи по-нататък, не искам да си спомням.
„Добре че направиха това разклонение от Околовръстното. Преди кръстовището беше много опасно.“
Няколко седмици по-късно ми се обади приятен женски глас и обясни, че шефът на „Уни-трейд корпорация“ ме кани на личен разговор. Взех Стоил със себе си и отидохме до офиса им. Посрещна ни младо, спиращо дъха момиче: „Приятно ми е, Биляна“. Представихме се смутено. „Господин Бонев, както ви казах по телефона, шефът желае да говори с вас лично. Господин Стоев, бихте ли ме изчакали тук, моля.“ Стоил я гледаше като зомбиран. Аз я последвах, без въобще да се сетя да възразя, че не съм довел приятеля си, за да виси в коридора.
Средно висок мъж с жилеста фигура на бегач на дълги разстояния стоеше до френския прозорец в дъното на кабинет, създаващ усещане за разточителен лукс. Домакинът — силно прошарен, с уверено държание и внушаваща доверие усмивка — ми протегна приветливо ръка. „Благородство, доблест, достойнство, почтеност, честност, великодушие, аристократичност, изтънченост, извисеност.“ Ръкостискане на политик — както би казала с възторг Ефросина, лелята на баща ми — „кратко и енергично“. Тя държеше да имам богат речник и да се здрависвам точно по този начин.
„Бранимир Бонев, приятно мие.“
„Бранимире, радвам се да ви видя. Много съм слушал за вас. Заповядайте“ — мъжът направи широк жест с ръка, но така и не се представи.
Зачудих се как да се обръщам към него, тъй като и при разговора по телефона секретарката не беше споменала името му.
„Сядай.“
Креслата бяха кожени, а на ниската масичка искряха Кристалин чаши за уиски и купа с ядки. Етикетът и дори формата на бутилката бяха странни — HUDSON. Разговорът бе делови, без излишни встъпления. „Шефът“ резюмира положението: веригата обменни бюра не функционира; отношенията с конкуренцията са повече от комплицирани; масовото бягство на наши служители е факт. Слушах внимателно, без да възразявам.
„Предложението ми е следното: ще реша проблемите ти и ще осигуря безоблачна работа на веригата срещу седемдесет и пет процента от собствеността на «БиС» ООД.“
„Абсурд — избухнах. — Максимум двайсет и пет.“
„Не обичам да се пазаря — каза кротко мъжът, — но ще ти направя финална оферта. Аз и ти — петдесет на петдесет. От теб оперативното ръководство, от мен — осигуряване на финансиране и всичко останало.“ „Но аз не съм сам, това значи със съдружника ми да работим за нищо!“