— Всъщност моментът за решителни действия отдавна е назрял — възрастният мъж наблегна на „отдавна“, при което аз леко се смръщих, — но в последно време просто не мога да те позная. Съжалявам, че го казвам.
В края на деветдесет и трета със Стария регистрирахме офшорната „Уни-финанс“ ООД, която на свой ред купи „БиС“ ООД. От дружествата не раздавахме дивиденти, тъй като цялата печалба се реинвестираше, но извън заплатата си като Изпълнителен директор получавах и бонус от пет процента от чистата годишна печалба, така че парите не бяха никакъв проблем. Живеех охолно и харчех, без да се замислям.
— Е, аз също не мога да се позная. Значи сме на едно мнение — изкривих устни в нещо като усмивка.
— Какво става с теб? Не мисля, че Рая е причината.
Застанах нащрек. „Дали пък Стария не е разбрал за обаждането от Лондон?!“ Преди около месец с мен се бяха свързали от адвокатската кантора, представляваща мажоритарните акционери на различните фирми от холдинга, занимаващи се с инвестиране, застраховане, логистика, строителство, туризъм, развлечения и търговия. Настояваха за лична среща, за предпочитане някъде в Европа. Бях отговорил уклончиво, а после „забравих“ да спомена на Стария. „Ако е така, то той си мисли, че противоречията ни са следствие от това обаждане.“
В началото имах съмнения, но много скоро се убедих, че сделката със Стария си заслужаваше. Финансовият ресурс, до който общата ни фирма получи достъп, беше практически неограничен. Отвориха се нови хоризонти и скоро обмяната на валута се оказа най-скромният дял в дейността ни. „Уни-финанс“ ООД се превърна в „майка“ на огромен холдинг от отделни фирми, в които притежаваше по двайсет и пет процента срещу задължението да управлява проектите и инвестициите. Собствениците на останалите седемдесет и пет процента също бяха офшорни структури.
Междувременно аз завърших „Финанси“ в УНСС, въпреки че още от първия ден бих могъл да водя курсове на поне половината от преподавателите.
По онова време нормите на печалба във всички сектори на българската икономика бяха немислими за вече развитите страни, сроковете за възвръщаемост надхвърляха и най-смелите очаквания. Всичко вървеше чудесно до развихрянето на световната икономическа криза.
Анализът на икономическата ситуация в България за предстоящата 2009-а подсказваше, че се очаква още по-голямо намаляване на икономическия растеж, нарастване на инфлацията в краткосрочен план, намаляване на търсенето и предлагането. Утежняващи обстоятелства бяха корупцията, слабата съдебна система, лошата инфраструктура и зависимостта от външни ресурси. Най-силно щяха да бъдат засегнати строителството, металургията, машиностроенето, химическата и текстилната промишленост, финансовият сектор. Като цяло банковата система беше стабилна, но кризата щеше да се прояви в ограничаване на кредитирането чрез свиване на ипотечните и потребителските кредити, забавяне темповете на кредитиране в частния сектор, увеличаване на лихвените проценти. Съществуваше риск чуждестранните филиали на банките да изтеглят ресурсите си.
Добре че страната беше във валутен борд.
„Големите пари са плашливи, няма защо да им хвърляме пиратки под краката“ — резюмира Стария несъгласието си да изпратим на партньорите ни толкова негативен анализ. „Това, което си написал, ще доведе до орязване правомощията ни да вземаме решения, изискващи финансов ресурс. От тук нататък ще трябва да се оправяме сами.“
„Трябва да сме честни. Нали разбираш, че може да стане и много по-лошо“ — опитах се да защитя позициите си. „Освен това, мисля си, те ще оценят безпристрастността и лоялността ни. Едва ли ще захвърлят всичко с лека ръка.“
„О, според мен грешиш. Но какво пък, нека бъдем честни и лоялни. Конфуцианските добродетели — лоялност, честност, благоприличие и справедливост. Надявам се поне в дългосрочен план да ни донесат дивиденти. Апропо, за китайците символ на конфуцианските добродетели е птицата Феникс. Що пък и ние да не се възродим от собствената си пепел, защото в момента правим точно като нея — изграждаме си гнездо от миртови клонки и се гласим за самозапалване.“
Стария се бе оказал напълно прав — финансирането секна и „Уни-финанс“ бе зарязан да се оправя сам. Преструктурирахме фирмите, съкратихме близо две трети от служителите и за две години успяхме да сведем свободното падане на холдинга до плавно спускане с парапланер. Въпреки това партньорите ни настояваха за спешна разпродажба на инвестиционните проекти и дори на работещите бизнеси. Стария се беше противопоставил категорично, но аз считах, че всеки има право да спасява парите си както намери за добре. Така в безупречните ни до момента отношения се появиха първите, тънки като паяжини, пукнатини на разногласията. И двамата се правехме, че не ги забелязваме.