— Бих те разбрал, ако желаеш да се оттеглиш след случилото се с Рая. Ето затова исках да се видим тук, а не в офиса. Като баща и син.
— Никога не е ставало въпрос да работя за теб, а с теб. Аз бих го нарекъл партньорство и мисля, че през този четвърт век то е основата на съвместната ни работа, а не някакви фамилни отношения.
— От това се страхувах — че ще приемеш думите ми като упрек. Но да се върнем на същността. Кажи ми — откровено — какво мислиш за двата проекта?
— Мисля, че не за пръв път водим подобен разговор, но сега ще бъда по-конкретен. Първо — по въпроса за бързите кредити. Определено е печеливш бизнес, проучването го показва. Но ако искаме сериозно да го разширим, освен че е необходима рекламна кампания, ще ни трябва по-сериозно звено за натиск върху длъжниците. Не едно, а няколко — за различните региони. Не искам да избързваме с рекламата, защото ако тя е ефективна, колкото очакваме, броят на клиентите ни ще нарасне лавинообразно. Оттам — пропорционално увеличаване на „лошите“ кредити. Ние и сега едва смогваме да ги обработим, да не говорим, че да се пращат хора оттук, за да сплашат поредния мунчо…
— Добре, хората как го правят? Струва ми се, че друго те притеснява — Стария поклати скептично глава.
— Да, притеснява ме. Защото това не е нормален бизнес. Никой с акъла си няма и да помисли за кредит при тези безумни условия. Договарят се пари срещу данни от лична карта, съобщени по телефона. Дори да оставим настрани възможните злоупотреби, пак вони. Пие някой три ракии, взима хиляда лева, не може да ги върне навреме и докато разбере, сумата станала петорна заради грамадните лихви в текста с малките буквички.
— Нали именно заради това решихме, че е необходим нов играч на пазара, който да въведе правила и да нормализира дейността.
— Да, но просто няма как да се случи. Сметката не излиза. Прекалено голям е рискът, за да бъдат разумни условията по лихвите. Нали видяхме какво стана, като се повдигнаха въпросите за регулацията? Едно голямо нищо. Да не говорим, че утре някой малоумник ще се запали на площада, като преди това публикува отворено писмо във фейсбук. А после някой политически идиот ще реши да трупа обществени дивиденти с кампания срещу бързите кредити и номерът му ще мине, защото току-виж се окаже ценен парламентарен балансьор.
— Тоест ти си твърдо против холдингът да се занимава с бързи кредити?
— Вече да.
— Но не си против да изкупуваме доиш кредити от банките?
— При бързите заеми не става дума за бизнесмени, взели пари от банки, а за неграмотни или нуждаещи се хора.
— Тези са същите хора, които не си обслужват банковите кредити и банките вече не им дават пари. А ние — да ти напомня — се занимаваме и е такива казуси.
— Има една малка разлика. При банковите кредити не сме ние тези, дето са подлъгали хората. Рекламите на банките се въртят по телевизиите, отговорността е тяхна. Но за бързите кредити — не! Там ние заставаме пред човека и се правим, че му вярваме, а всъщност се надяваме да го закъса и да не ни върне парите навреме, за да го обезкостим.
— Добре, нека го обмисля. А за игрите на късмета — какви са аргументите ти против?
— Те са по-доходоносни от всякакъв друг вид хазарт, защото са най-масови. А са най-масови, защото са най-достъпни. Пенсионерите няма да влязат в казино, клошарите няма да заложат на „Май Юнайтед“, деца не пускат в бинго залите. Държавата от години печели от лотарията и тотото, но талоните са много по-вредни. Както при наркотиците и тютюна — пораженията от цигарите са в пъти по-големи, защото цигари се продават навсякъде. Картоните се продават в хранителните магазини, по будките за вестници, в кафенето, дори на гишетата в пощите, където се раздават пенсиите. Не искам да се занимаваме с тази гадост, не искам да търгуваме с празни надежди.
— А с какво предлагаш да се занимаваме? — Стария звучеше напълно добронамерено.
— Мисля по въпроса. Рано или късно икономиката ще има нужда от среден бизнес. А средният бизнес ще има нужда от пари и съвети — притиснах слепоочията си с палците на ръцете. — Не може вечно да се разчита на парите от Европа.
— В света кризата премина преди няколко години, но тук ще ни държи още дълго. Защото там хората, които правят бизнес, са наясно, че има приливи и отливи, докато нашите саморасли бизнесмени бяха свикнали всичко да се движи единствено нагоре — продажби, печалби, пазарни дялове. И сега са като попарени от слана. Пречупиха им се крехките крилца. Вече в нищо не вярват, най-вече в себе си. Това, което за света беше поредната икономическа криза, за нас се оказа „криза на доверието“. Банките със свещ да търсят, няма на кого да отпуснат заем.