— Млъкни! — Бранимир тръгна към вратата.
— Няма да млъкна! Защо бягаш?! Аз изпълнявам дълга си и съм всеотдайна майка, нали? Мислех си, че не мога да изисквам същото от теб, защото един баща едва ли може да обича някакво си клето създание, така както го обича майка. Но за да си баща, първо трябва да си мъж. Бранимире, върни се веднага и се дръж като мъж!
Докато съпругът ѝ дезертираше от полесражението, Ивета мерна стиснатите му до бяло юмруци. „Върни се, копеле мръсно, да ми кажеш защо уважаван депутат, макар и със свален имунитет, ти се струва по-неморален от теб и тъпите ти сексмандати? И как жълтата преса би погледнала на това?!“ — идеше ѝ да изкрещи, но не обичаше да хаби напразно козовете си. Не бе наивна — знаеше за изневерите на мъжа си и отдавна си бе наложила да ги приема мълчаливо. Нямаше нищо против от време на време някоя фльорца е интелектуални претенции да лъска доспехите на мъжкото му его, стига той да не изпаднеше дотам, че да се влюби. Обаче да му позволява позата на светец?! В никакъв случай.
След скандала жена ми не се прибра при мен, вероятно бе спала в леглото на Рая. Аз не мигнах цяла нощ — мислите се блъскаха в главата ми като полудели. Споделях целите, разбирах доводите, но в случая нямаше как да се съглася с методите на Стария. Освен това считах ангажирането на Ивета и Биляна със случая за абсолютен цинизъм. Абсурдно беше някой да си мисли, че бих участвал в тази помия! Почти толкова абсурдно, колкото да тръгна да отмъщавам на Кристалин Котраков!
На другия ден, неделя, в къщата бе необичайно тихо. Никой от нас не излизаше от стаята си, сякаш се бяхме окопали от двете страни на фронтова линия. Издигнатата помежду ни стена явно бе надградена с няколко реда бодлива тел. Продължавах да обмислям казуса „Шопов“ — беше ясно, че със или без мен мачът е свирен. И всъщност, ако трябваше да бъда честен, нямаше директен паралел между двата случая — на депутата и на криминално проявения циганин. Заслужаваше ли си точно в този момент да си отварям няколко фронта, при това е най-близките ми хора? Нямаше ли начин…
Има една книга, която знам почти наизуст — „Нещо се случи“ на Хелър. Роман, който чета така, както се чете Библията — разтварям на случайно място и разсъждавам върху написаното. Носех го със себе си и в Гърция, а след като се върнахме, го бях извадил от багажа и оттогава стоеше на нощното ми шкафче. Преди да заспя, го отворих на страница 456, ъгълчето ѝ бях прегънал собственоръчно преди няколко дни. Нямах идея какво ме беше накарало да го сторя. Ядосах се на себе си — мразя да се подгъват, мачкат, подчертават пасажи и изобщо да се прави каквото и да е по страниците на книгите. Вниманието ми грабна последното изречение в края на главата: „Какво ще се случи с това клето създание, ако не умре скоро?“. На съседната страница с големи букви беше изписано заглавието на следващата глава:
В понеделник сутрин, преди да тръгна към офиса, надникнах в хола. Изправена пред витрината, Ивета съзерцаваше градината. От близо година тя сама се грижеше за растенията и пиеше сутрешното си кафе, докато обикаляше от „бебче“ на „бебче“ — нейната терапия. В момента обаче се взираше в цветните лехи отвън през тънкото перде.
Измъкнах се на пръсти, но докато пътувах за офиса, ми стана адски тъпо. Трябваше да отида при нея и да я прегърна. Моята Ивета!
Стария тъкмо преглеждаше задачите за деня, когато на вратата на кабинета се появи Бранимир.
— Добро утро, удобно ли е?
Стария го изгледа с интерес. За двайсет и три години съвместна работа Бранко нито веднъж не се обърна към него с „шефе“, както правеха всичките им подчинени и по-близките му хора извън холдинга. Зад гърба му всички го наричаха Стария, всъщност и в негово присъствие, но не като обръщение. За бизнес партньорите им той беше „господин председател“ заради поста му на председател на Управителния съвет, длъжност с мъгливи задължения и правомощия.
— Кого търсите? — Стария се опита да не се засмее с глас, но не успя. — Казвай, партньоре.
Бранко затвори и опря гръб на вратата.
— Имам отговор по казуса „Шопов“. Съгласен съм да направя това, което се иска от мен, при едно условие.
— Слушам те.
— Шопов да внесе предложение за законодателни промени в полза на задължителните професионални застраховки. И да си скъса задника, ако трябва, но да минат. Това ще ни позволи да не се занимаваме с глупости.
— Тоест да зарежем бързите кредити и търкането?
— Точно така.