Стоил не беше вчерашен — бартерът вече е договорен. Останаха насаме с Цветан Койчев и за половин час подробностите по сделката бяха уточнени. Ще го изведат от страната, но ще е на разположение, докато цялата сага свърши.
Размениха още няколко думи, но участието на Бранимир в акцията въобще не беше поставено под съмнение.
Стоил се втренчи в дълбоките очи на новата стажантка, като потропваше с пръсти по плота на бюрото: „Така е, моето момиче, живеем в сложен свят на лъжи и недомлъвки“.
Прехвърли картината на друга камера.
Прибрах се късно вечерта и заварих Ивета изправена пред витрината в дъното на хола, все така взряна навън, точно както я бях оставил сутринта. Косите ѝ — обикновено изрядно подредени в кок или поне стегнати в опашка — бяха разпилени и това я правеше да изглежда необичайно — крехка и уязвима. Явно и на нея ѝ тежеше скандалът от събота вечер. Тогава избягах заради безумното си желание да последвам съвета ѝ и наистина да се държа „като мъж“ — да я поваля върху дизайнерския килим и да я ритам, докато мърда. В момента ужасно се срамувах от себе си.
„Трябва да се извиня. Тя едва ли мисли гадостите, които избълва в яда си.“
С изненада си дадох сметка, че стройното ѝ гъвкаво тяло, с тънък кръст и стегнат задник, очертан от халата, ми действа точно както навремето. Усмихнах се и пристъпих безмълвно напред. Ивета се обърна. Изражението на лицето ѝ ме накара да се закова на място.
— Той нарани Рая, нарани мен и теб. Посегна на цялото семейство! Всеки нормален мъж би наказал подобно посегателство. Ако иска да запази семейството!
— Виж, аз…
— Как въобще съм могла да те обичам?! Ти винаги си бил мекотело. Импотентно мекотело! — изкрещя жената, която просто нямаше как да е моята Ивета.
От устата ѝ хвърчаха слюнки.
4. Immersion in the Bath
„Срещата на две личности е като контакта на две химически вещества. Ако има някаква реакция, и двете се трансформират.“
4. Съзнателният съюз — реалистична представа и лични граници. Формиране на идентичност на партньорите, но и нарушаване на символичната връзка. Възторг от собствената нова идентичност и страдание по загубата на илюзии и ценности. Връзка въпреки различията, но и опасност някой от партньорите да счете любовта за мъртва, без да осъзнава, че това е закономерен етап.
Далеч напред черната лента на асфалта се сливаше със свъсеното сиво небе. Старият опел трудно качваше баирите, но на равното се справяше прилично. „Всеки момент ще… я да видим: запръска, заръми, заръси; ливне, рукне, протече; небето ще се сцепи, раздере, продъни“.
Малко преди Ябланица заваля. „Споменах ли «заваля»?“ — мъжът зад волана поклати разочаровано глава. „Човек обичайно пропуска най-очевидното.“ След разклона за Троян водната пелена стана толкова плътна, че чистачките едва се справяха. Мерна се предупредителна табела за ремонт на пътя и водачът намали драстично скоростта. Протегна ръка да избърше замъгленото предно стъкло, когато автомобилът се хлъзна, сякаш бе върху лед към банкета на пътя, чу се стържещ звук откъм пода и купето се килна рязко встрани. Случи се бързо и мъжът нямаше време да реагира, нито дори да се изплаши. Измъкна се с усилие през шофьорската врата — десните колела на опела висяха на сантиметри от стърчащата армировка на подготвения за бетониране изкоп. „Точно сега ли, мама му стара! В най-неподходящия момент!“ Абсурдно беше да се измъкна оттук без чужда помощ. „Как пък се случи и това шибано време!“ Поне дървета да имаше наблизо, за да се скрие от дъжда. Издърпа спортния сак от задната седалка — би трябвало в него да има чадър. В този момент чу клаксон и се обърна — жена зад волана на черен джип му правеше знаци да се качи при нея.
— Che cazzo4! Какво стана?! Добре ли сте?
— Няма ми нищо, само колата…
— Имам номер на пътна помощ…
— Телефонът ми остана в жабката, но не смея да вляза.
Жената позвъни — платформата пътувала към друг инцидент, поне няколко часа ще са заети. Каза им марката и номера на автомобила, а също къде се намира и помоли да ѝ позвънят, след като го издърпат.