— Можете ли да ме оставите в някой мотел или в населено място? — попита мъжът.
— Троян. Но преди това ще се отбием в Старо Стефаново — имам къща там и трябва да видя как върви ремонтът Имате ли нещо против?
— Не, не, моля ви се.
— Кристина — жената кимна с глава.
— Радослав, Радо. Благодаря ви.
Потеглиха. Чистачките на джипа, за разлика от тези на опела, се справяха чудесно.
— Вие закъде пътувахте?
— Към морето. По работа… за сезона — смънка мъжът.
— Барман?
— Не, не. В строителството. Строителен техник съм.
— Така ли? Тъкмо ще ви е интересно в Старо Стефаново.
Слязоха от главния път и тръгнаха в южна посока. Зад първия завой дъждът рязко намаля. Жената видимо си отдъхна. Включи уредбата и в купето се разнесе тиха, много ритмична музика и прегракнал мъжки глас:
— Старо Стефаново… не беше ли архитектурен резерват? — попита мъжът, когато песента свърши.
— Да, ще видиш как е оповестен този факт на света — с надпис, все едно правен от пиян горски — възкликна Кристина и изключи музиката. — Е, не е Жеравна или Боженци, но в края на краищата е един от дванайсетте архитектурни резервата в България. — Нали няма проблем да си говорим на „ти“? — попита, поглеждайки към пасажерското място.
— Виждал съм го на календар. Май беше с интересна църква.
— Църквата е уникална! Аз живея в Търново — всеки камък е история, но Старо Стефаново е нещо специално. Има дух там! Имота го купих от една плевенска адвокатка, старата къща е на двеста години — беше зарината с боклуци. Възстанових първо нея, сега е наред другата постройка. Навремето долу е било обор, а горе — плевня. Бившите собственици са ги ползвали за живеене, защото е по-широко. Наковали фазер на измазаните с кал стени — страхотна грозотия и прахта буквално извираше от процепите.
— Покривите с тикли ли са?
— Тикли, красота. Но и голяма разправия, защото с времето се свличат. Ей тука свиваме, видя ли табелата?
— Не, каква табела?
Дъждът бе спрял напълно и в далечината ясно се открояваше билото на Стара планина, огряна от слънце. След няколко километра изкачване жената отби до урвата и спусна прозореца:
— Каква гледка, а?! Онова там е връх Ботев — посочи. — Вляво са Джендемите. Чух, че ей тук нагоре по баира руснаци са изкупили стотици декари за спа комплекс.
На влизане в селото подминаха сграда с табела „РАНИЯ“. На пилони отпред висяха — мокри от дъжда — българският трикольор и звездното знаме на Европейския съюз. Бариера препречваше прясно асфалтиран път, водещ към дузина наскоро реставрирани къщи.
— Етнографски комплекс — подметна с подигравателна нотка. — На някакъв бивш шеф от „Балкантурист“. Измекярска работа — издънват старите плетарки и ги зидат с итонг. Ти ще видиш аз каква технология съм открила — хем съвременна, хем не се променя конструкцията.
Прекосиха малък площад с кметство и кръчма, разположени в две олющени, подпрени една о друга сгради, и завиха покрай дувара на църквата.
— Покривът ѝ е шедьовър! Оттук не се вижда добре, на слизане ще спрем да ти го покажа. Няма втори като бай Марин.
— И къщите са интересни — вметна мъжът.
— Трябва да бъдат възстановявани в автентичния им вид — завиха покрай дълго каменно корито, някога служило за водопой, над което се извисяваше постройка с недовършен чардак. — Ето я нашата.
С широк заход джипът се обърна почти на сто и осемдесет градуса, влезе в двора през отворените крила на дървената порта и рязко спря.
— Стигнахме. Не виждам, обаче, работници… — беше разочарована.
Тръгнаха към изтърбушената постройка с конструкция от носещи дървени греди и преплетени жилави клони, навремето измазвани с глина и свинска четина, а сега изпръскани с полиуретанова пяна.
— Какво ще кажеш? Остава обшивката и готово. Ела да ти покажа.
Пространството в бившата плевня бе оформено като апартамент - антре, хол, спалня и две бани, с разхвърляни по пода кашони с плочки и чувалчета със строителни материали. „Не е пипнато нищо!“ — промърмори Кристина и започна нервно да набира от мобилния. Радо се дръпна настрана и заразглежда стените и покрива.
— Не ми вдига! Преди месец се договорихме бригадата му да направи двете бани и антрето. Докарай си фаянса и теракота, веднага почваме. Ето всичко — лепила, нещо там за фуги, каквото ми каза. Няколко пъти се обаждах, да-да, почваме тия дни. Преди седмица вика: „Утре водя момчетата“. Звъня му — „спокойно, бригадата действа“.