Паркирах зад бензиностанцията.
— Аз няма да слизам — каза Ивета. — Само кафе ми вземи.
— Тоалетна?
— Ще потърпя. Знаеш, че ползвам обществени тоалетни само в екстремни ситуации.
Преди година, в продължение на месец и нещо, всеки ден изминавахме стотици километри. Рая се бореше за живота си в реанимацията на «Пирогов» и не остана свято място или лечебен извор в България и Северна Гърция, който да не сме посетили. Ивета бе превъртяла на тема Бог — единствената надежда за спасение на детето ни. Постепенно и аз открих зрънцето вяра у себе си, затрупано под нарочно създадената представа, че религията е нещо мъгливо, лъжливо и напълно излишно. Но, както твърдеше един монах от Гложенския манастир: «Това е нещо, което «работи» — нямам идея защо, но е факт, верифициран в продължение на две хиляди години». А после се оплака, че нашите хора не били вярващи, а «религиозно суеверни». Прав беше. Дори грамотна и образована жена като Ивета, в паническия страх за дъщеря ни, настояваше да ходим при врачки, гледачки и всякакви самозвани наследнички на Ванга. Влачехме се по астролози, нумероложки, контактьорки и други ловци на лековерни. Разбира се, виждах цялото безсмислие и алчност на тази безскрупулна армия от «посветени», вегетиращи върху мъката и болките на хората, но беше очевидно и друго — съпругата ми се нуждае от това.
Потегляхме от София около два часа следобед, прибирахме се в малките часове. На сутринта аз тръгвах за офиса, а Ивета оставаше под сатенените завивки в тъмнината на спалнята, барикадирана от света зад заключени врати, каменни дувари и изключени телефони. Не разговаряше дори с Биляна, която — за разлика от нея — не бе променила стереотипа си на живот. Докато съпругата ми, напълно затворена в себе си, се опитваше да омилостиви Бог, съдружничката ѝ блъскаше и за двете — това я крепеше. Неразделни приятелки от години, съдбата бе отредила да са заедно и в нещастието, но всяка реагираше по свой начин.
Катастрофата се бе случила на 15 март, неделя, а в сряда специализирана за подобни случаи линейка транспортира Филип до ВМА. Още на другия ден — за съжаление, Доктора се бе оказал прав — започнаха усложненията. През своя ад минаваше и Рая. При нея нямаше потрошени крайници, но проблемите бяха още по-сериозни.
Сутрин, преди другите да се появят в офиса, със Стоил си говорехме за състоянието на децата. «На два пъти, аха, да го изпуснем», признал му Доктора, когато най-сетне, на двайсетия ден от катастрофата, 4 април — Лазаровден, физиологичните параметри на Филип се стабилизирали напълно. «Стани, Лазаре» е положението“ — смеел се приятелят ни. „Това момче има връзки горе, както вика Генерала — «с Началника». Помислете дали да не го прекръстите на Лазар, напълно съм сериозен.“ На другия ден, неделя, големия български празник Цветница, събудили Филип. Стоил ми се обади: „В очите му имаше разум“ — за първи път, откакто се знаехме, ми се стори, че плаче.
Заради тръбата в трахеята Филип все още не можел да говори, но направил знак с ръка. Дежурната сестра им услужила с химикалка и тефтер и час по-късно, след краткотрайни периоди на неистови усилия и дълги, нервни почивки, след десетина страници с неразгадаеми драсканици, Биляна успяла да разчете какво се опитвал да напише синът ѝ.
„жива“
„Рая ли?“ — попитала майка му. Филип кимнал.
„Да…“ — казала му, без да се впуска в обяснения.
„аз“
Биляна се разридала. Сестрата вежливо ги помолила да напуснат.
Седмица по-късно, на Великден, Биби и Стоил оставили в отделението кошница с козунаци, яйца и бонбони. Дежурният лекар благодарил и се усмихнал: „Лазар прескочи трапа“. Когато ги видял на вратата на отделението, Филип помахал с ръка и свалил от главата си слушалките на айпода:
„Мога да говоря — прошепнал и посочил лепенката върху трахеята си. — Всичко ме сърби… тук е адски топло… Как е Рая?“
— Две кафета, дълги, с течна сметана, моля. И ако може, да загреете преди това машината.
Преуморената служителка ме изгледа с досада.
Лазаровден, Цветница, Великден — Филип бе „прескочил трапа“, за разлика от нашата дъщеря. В онези дни с Ивета не коментирахме чувствата си. Всъщност ние почти не си говорехме, с изключение на някоя и друга фраза по време на ежедневните ни пътувания из страната. Тя продължаваше да се уповава на Господ — палеше свещи, оставяше необличани дрехи да нощуват в олтарите; плащаше да четат имената на Рая и Филип в специални служения за здраве в църкви със „силни“ икони; пълнеше съдове с вода от лековити извори и поръчваше от цял свят целебни масла, от които изпращаше през мен и Стоил и за Филип, нищо че той вече беше значително по-добре.