— Защо преградата помежду ни се появи точно в Тел Авив?
Ивета ме погледна изненадана:
— Защото ти ме заряза.
— Зарязал?! В хотел четири звезди! За цял един ден. Да се чуди човек как си оживяла…
— Цял един ден бях убедена, че няма да се върнеш. Чувствах се абсолютно безпомощна.
— Разбирам.
— Не, не разбираш.
— На другия ден ти си беше съвсем добре.
— Да, защото имах решение. „Божа работа“ — казваха докторите, но и те, и Бог са безпомощни. Какво следва?
— Следва, че трябва да вземем всичко в свои ръце.
— Да взема. Не да вземем. Защото ти и сега не вярваш, че дъщеря ни ще се върне.
— Винаги има шанс.
— Да, средно на пет години веднъж в света се случва чудо и религията и науката влизат в ръкопашен бой, за да си го присвоят. Какъв беше онзи графит за Бог, който адски те беше впечатлил?
— „Шинел до Бога!“
— Не, другият — за това как няма смисъл да Го занимаваме със себе си.
— „Не разчитайте — Бог е зает с по-амбициозен проект!“
— Точно в тази хипотеза сме, да знаеш. Проучила съм всички известни „чудеса“ и знаеш ли кое се оказа общото? Винаги, винаги е имало някой, който е вярвал! Но не в науката или Бог, а в себе си и най-вече в този, когото е искал да спаси.
— Аз също вярвам в теб и в Рая. Вярвам, че тя ще се върне.
— Да, но не вярваш, че ще бъде същата. Трябва да вярваш, че ще бъде нашата Рая!
— Опитвам се. Наистина. Но ми е адски трудно — прошепнах.
— Зная, скъпи — Ивета пресегна ръка и прокара пръсти по бузата ми. Обичах да прави така. — Не искам да ме мислиш за луда или заблудена — аз много добре си давам сметка за това къде сме и какво ни очаква.
Знаеш ли в какво е разликата между нас: ти гледаш на връщането на Рая като на цел, а аз — като на процес. Поради това за теб то е вероятно едно на милион, а за мен е сто процента — просто реалност. Настоях да върнем Рая в България, защото не исках да жертвам теб. Ние сме семейство и трябва да бъдем заедно. Което правеха за нея в Шеба — правим го и тук. Давид е страхотен, доктор Леви — също. Но всичките тези грижи имат за цел само и единствено да поддържат Рая физически и физиологично, за да може — щом се върне в тялото си — да се чувства добре. Все едно е заминала да учи в чужбина и аз бърша прах в стаята ѝ, поливам цветята и проветрявам, та да ѝ е уютно, когато си дойде. Но за да го пожелае, нали разбираш, трябва да я държим в течение за случващото се в нашия свят, за да се чувства тя част от него. Но кой родител би притеснявал детето си със своите грижи? Преди да се кача при нея, се отърсвам от всички отрицателни емоции. Затова не държа ти да идваш всеки ден, защото за който и да е мъж е непосилно да се абстрахира от тревогите за работата си, както за една жена е невъзможно да не мисли за семейните проблеми, докато се труди.
— Възхищавам ти се. За всичко, което си, и всичко, което правиш за дъщеря ни. Страшно съжалявам, че не се постарах повече тези няколко дни, ти имаше нужда от почивка.
— Ти нямаш вина. Поисках да се приберем заради събирането у Биби.
— Че нали избрахме датите за Гърция, така че да пропуснем курбана?
— Да, но си дадох сметка, че отсъствието ни би се изтълкувало грешно. Искрено се радвам, че Филип се оправя, та той ми е като син.
Отклоних очи от пътя — Ивета ме гледаше с нежност.
— Зная, че се надяваше и на син, но… не било писано.
— Мислиш ли, че е късно? Не става дума за син, а по принцип за дете.
— Аз дете си имам — гласът ѝ бе станал дрезгав, почти груб. — Онова клето създание е моето дете. Ти ако искаш друго, хвани си някоя фльорца да ти роди.
До Бояна никой не отрони дума. През цялото време тя упорито гледаше право напред, а аз се опитвах да се сетя кога, къде и пред кого съм нарекъл дъщеря ни „онова клето създание“? Ивета не казва нищо случайно и по принцип избягва недоказуемите обвинения.
Паркирах, когато я чух да казва:
— Още ме обвиняваш, нали? Че настоях да пуснем Рая с Филип в Банско?