— Ще отнеме само минутка — отвърна боецът.
Крадецът въздъхна. Виж, въздишката беше нещо ново.
— За пръв път виждаш тази жена. Това не е твой проблем.
— Зная.
— Тогава защо й помагаш?
— Защото това се нарича човещина. Хората си помагат едни други. Ако видиш прострелян да лежи на пътя, няма ли да спреш?
— Разбира се — отвърна Ройс. — Всеки би спрял. Ранените винаги са лесна плячка. Подминаваш го само ако още от седлото видиш, че някой вече му е взел кесията.
— Какви ги говориш? Как така ще подминеш ранен човек?
Ройс кимна:
— Тук си прав. Ако кесията още е у него, прерязваш му гърлото, след като му я вземеш. Просто е непонятно колко много хора оцеляват след прострелване. Така си спестяваш последващи главоболия, ако той оцелее и тръгне да те търси.
Старицата се беше вторачила в Ройс, онемяла.
Сега беше ред на Ейдриън да въздъхне.
— Не му обръщай внимание. Отгледан е от вълци.
Мелбърн продължаваше да стои със скръстени ръце, но в очите му се бе появил огън.
— Не трябваше да ти казвам за това.
— Виж, денят е прекрасен, не бързаме. Освен това непрекъснато се оплакваш от готвенето ми. Ето сега ти се отваря възможност за обновление на менюто. Просто ще поговоря набързо с навлека. — А шепнешком Ейдриън добави: — Най-вероятно става дума за някакъв клетник, който няма къде да иде. Обзалагам се, че ако успея да ги накарам да поговорят, ще изгладя нещата. Сто на сто ще я накарам да наеме човека, докато съпругът й го няма. Тя ще получи временен помощник, а голтакът ще има топла храна и сигурен покрив над главата си. Ние също обираме по една порция, така че всички са щастливи.
— Хубаво. Когато и това ти благородно дело се сгромоляса в крах, обещаваш ли следващия път да ме послушаш и да оставиш хората сами да си решават проблемите?
— Да, обаче не виждам защо се цупиш толкова. Става дума за някакъв скитник. Дори и да се окаже напълно неразумен, все ще се оправя с един пияница.
Тази есен се бе случила дъждовна и бе разкаляла пътя. Сред локвите бавно се носеха отронени листа, дърветата бяха на път да се превърнат в черни скелети, а птича песен почти не се чуваше. Есенно време птиците винаги липсваха на Ейдриън. За сметка на това пролетта го радваше особено със завръщането им.
Точно както старицата бе рекла, отвъд следващия завой имаше ферма. Или поне нещото, което видяха, мечтаеше да се нарича така. Местата, край които бяха минавали досега, бяха чисто варосани колиби със сламени покриви, край грижливо обработвани земи. Фермата на старицата представляваше разнебитена сбирщина бараки, а дъските на оградата бяха криви като зъбите й. Ейдриън напразно се оглеждаше за ниви.
— Плевнята отвъд хълма — посочи бабишкерата. — Ей покривът се вижда. Ако искате, ще дам овес и вода на конете ви и ще започна да готвя.
— И казваш, че е само един човек? — попита Ейдриън, докато слизаше от коня и й подаваше юздите.
Тя кимна.
На колана на Блекуотър вече висяха два меча. Но боецът счете за необходимо да откачи и дългото острие, окачено от едната страна на седлото му. И да намести огромното оръжие на гърба си — това бе единственият начин, по който можеше да бъде носен този меч: ако се опиташе да закачи и него на колана си, върхът оставаше да се влачи по земята. Макар Ейдриън да беше височък.
— Толкова стомана заради едно пиянде — отбеляза старицата.
— Навик — отвърна Блекуотър.
Ройс също слезе от седлото си, като спусна левия си крак особено внимателно. Отвори раницата си и затършува вътре. Жената го изчака да приключи, после взе юздите и на неговия кон и с пореден израз на благодарност поведе конете към бараката. А двамата приятели се отправиха към плевнята на раздора.
След като отминаха кладенец, разположен някъде по средата на пътя, те достигнаха въпросната постройка. Високата до колене трева и прецъфтелите глухарчета, обрасли навсякъде, определено допринасяха за занемарения вид на мястото. За момент Ройс поспря и приседна върху останките от нещо, което нявга изглежда е било дребна постройка, вероятно кокошарник. Повдигна левия си крак и го огледа. Върху кожата ясно личаха следите от зъбки.
— Как е кракът? — поинтересува се Ейдриън.
— Боли.
— То имаше добра захапка.
— С лекота проби през ботуша.
— Да, изглеждаше болезнено.
— Я пак кажи причината, поради която не ми помогна?
Блекуотър сви рамене.
— Беше кученце, Ройс. Сладко кученце. Да не искаш да убивам невинни животни?
Крадецът наклони глава и забоде погледа си, допълнително изострен от присвити клепки, в Ейдриън.