— Всички просто стояха и гледаха. Канцлерът нареди…
— Онази нощ беше същински хаос. — Гласът на Пърси Брага се усилваше, защото той се приближаваше от кухнята. — Пламъци, мрак, паникьосани гости…
— Продължи, момче.
— Канцлерът нареди никой да не влиза вътре.
— Истина ли е това? — обърна се Амрат към Брага.
— Да. Тази заповед целеше да предотврати още гибел. Вратите бяха залостени с верига. Нищо не можехме да сторим.
— Истина ли е, че си се изправил срещу собствения си баща? — попита кралят.
Хилфред сведе очи към чаршафа.
— Да.
— Кога си научил, че баща ти възнамерява да убие семейството ми?
— Отгатнах, когато видях, че вратата към вашите покои е запечатана с верига. Татко ми заповяда да се махна. Каза ми, че ме поставил да дежуря на портата за мое добро. Така разбрах, че той е запалил пожара и е омотал веригата.
— Брага казва, че се е сражавал с баща ти и го е убил. Вярно ли е?
Ройбън кимна.
— Не пести думи пред своя владетел — остро каза канцлерът.
Амрат повдигна ръка.
— Няма нищо. Кажи ми, момче, как успя да свалиш веригата? Впоследствие катинарът бе намерен невредим.
— Взех ключа от тялото на баща си.
— Отключил си вратата и си отишъл в стаята на принцеса Ариста?
Юношата отново кимна.
Владетелят се обърна към дъщеря си:
— Това ли е изнеслото те момче?
Ариста не каза нищо. Тя дори не повдигна очи.
— Попитах те нещо. Отговори ми.
— Може би.
— Ариста, погледни го.
— Не искам.
Кралят я погали по косата.
— Защо?
— Мразя го.
— Мра… Но той ти е спасил живота, нали? Изнесъл те е от горящия замък. Има свидетели, които казват, че са го видели да те спасява. Да не искаш да кажеш, че това не е истина?
— Истина е.
— Тогава защо?
— Той не спаси мама. Той я остави да умре! Той остана жив, а тя умря! Той е страхливец, гнусен, подъл…
Ариста се разрида и в отговор на жест от баща й бе изведена.
В този момент Ройбън смяташе, че нещата не биха могли да се влошат повече. И се ненавиждаше заради наивността на тази си мисъл — винаги имаше начин това да се случи. В очите му започваха да се образуват сълзи. Трябваше да се напрегне, за да не им позволи да излязат. Не му се искаше да плаче пред всички тези хора.
— Всички да излязат — нареди Амрат.
— Но, татко… — понечи да възрази Олрик. Хилфред забеляза, че принцът носи два меча: един на колана си и един в ръце. Онзи в ръцете му бе подаръкът — оръжието, което Ройбън бе изгубил в пожара. — Не бива да я слушаш. Той е невинен. Спасил й е живота. Опитал се е…
— Казах нещо! — Този път гласът на краля прогърмя и изтласка присъстващите. След няколко мига вратата се затвори. Ройбън и Амрат останаха сами. Дори стопанката на дома я нямаше.
Кралят постъпи като епископа и се настани на столчето край леглото. В началото той не каза нищо, а Ройбън не смееше да го погледне — наместо това задържаше погледа си към сушените билки по тавана.
— Дворецът е горял — тихо поде крал Амрат. — Отделянето от поста е щяло да ти донесе сурово наказание. Никой не би осъдил на смърт едно момче, отслужващо първия си ден, но боят с камшик е бил сигурен. Знаел си това. — Кралят замълча, поглаждащ брадата си. — Баща ти и канцлерът са ти забранили да влизаш в замъка. — Той отново поспря, докосна устни с език и въздъхна шумно. — Дори да оставим всичко друго настрана, ти си се втурнал сред огнен ад, когато всички са бягали навън. Това не ми звучи като постъпката на разумен човек, Ройбън. Обясни ми, защо го направи?
— За да спася Ариста.
Думите се отрониха от устата му, но те се бяха зародили някъде много по-дълбоко. Едновременно с изричането им една сълза успя да се промъкне. Този път Хилфред не усети болката от зараждането й; агонията от изгарянията бе отстъпила пред новата мъка. Той се загледа в дръжката на кралския меч. Искаше му се да може да изтегли оръжието и да го насочи към себе си. Животът му бе безполезен. Нежелан и от двамата си родители, той бе убил майка си и бе принудил баща си да стане предател и убиец. Единственото момиче, което някога бе обичал, го мразеше. Ройбън искаше да умре, а огънят му бе отказал исканата гибел. Далеч по-добре щеше да бъде, ако бе открил смъртта си сред пламъците. Тогава поне щеше да е умрял с мисълта, че е извършил нещо полезно.
Кралят кимна. Ожесточението в очите му беше изчезнало. В тях бе останала единствено тъга.
— Опитах се да спася и кралицата — продължи Хилфред. — Върнах се, но вече не можех да виждам. Не можех да дишам. Помислих си, че ще умра. Зная, че съм ви разочаровал. Зная, че съм безполезен. Зная, че всички ме мразите. Моля ви, просто го направете.