Той вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Вече не го беше грижа.
— Какво да направя?
— Убийте ме.
— Това ли си мислиш? Че съм дошъл тук, за да те екзекутирам?
— А не е ли така?
— Защо ми е да наказвам единствения човек в кралството, който си е свършил работата? Човекът, който е рискувал живота си заради семейството ми? Който напълно съзнателно се е пожертвал за онези, които обичам повече от всичко? Ройбън, аз нямам навика да убивам герои.
— Но дъщеря ви…
— Тя току-що е изгубила майка си. В момента мрази всички, включително и мен. Не мога да я виня. Аз едва не убих епископа заради това, че бе изрекъл истината. Баща ти може и да е бил предател, но ти не си. Аз съм ти длъжник. Не съм дошъл да те убивам, Ройбън, а да ти благодаря. Бих могъл да ти дам рицарско звание, но не ми трябват още рицари. А и подобно нещо би означавало да напуснеш замъка. Предстоят ни мрачни дни. Трябва да призная, че се страхувам за семейството си. Нужни са ми хора, които да ги защитават. А цялото злато в хазната ми не би могло да осигури по-добър защитник за дъщеря ми.
Амрат се надигна.
— Оздравявай бързо, Хилфред. Ще уредя да преминеш истинско обучение, защото синът ми заяви, че ти не си особено умел боец, а аз те искам умел като Пикъринг.
— Не разбирам.
— От този момент, Ройбън Хилфред, ти си сержант от кралската гвардия и личен телохранител на принцесата. Ще я следваш навсякъде и никога няма да я изпускаш от очи. Във всички дела, свързани с безопасността й, ти ще действаш от името на краля. Това означава, че имаш разрешението ми да убиеш всеки, който я заплашва, без значение от длъжност или сан. Разбираш ли?
Юношата кимна.
— От този момент отговаряш само пред дъщеря ми и мен. Никога не позволявай някой да ти казва, че не можеш да я защитиш.
— Но тя ме мрази.
— Ще й мине. — Кралят понечи да си иде, но спря. — Разбира се, струва ми се удачно да изчакаме възстановяването ти и поне един дял от обучението, преди да й съобщим. Тя има упорит характер.
Пред вратата Амрат отново спря.
— Благодаря ти, Ройбън.
— Ваше Величество?
— Да?
— Не бях сам.
— Къде?
— В пожара, когато се върнах за кралицата. Не видях никого, но чух женски глас, който ми помогна да открия стълбището и ми каза да скоча. Но не е било възможно там да е имало и други хора, нали?
— Не е имало. Ти си бил единственият, осмелил се да влезе в двореца.
— Мисля, че това е бил духът на майка ми. Искала е да ми помогне, да се увери, че ще остана жив.
Един дълъг миг кралят остана загледан в него.
— Струва ми се, че всички са подценявали обичта й към теб. Включително и аз.
Глава 24
Ейдриън наблюдаваше как снегът се слива със земята. Върху разровената пръст той се топеше по-бързо, поради което гробът изпъкваше. Малкият правоъгълник, разчистен от листа, плътен и тъмен, изглеждаше прекалено малък, като детски гроб. Онова уплашено лице, което бе изпъквало сред мрака, действително би могло да принадлежи на дете.
Стомахът му се сви при неволната представа за лежащото в ковчега. Гуен беше облякла мъртвата в бяла рокля и бе положила до нея последните за сезона рози. Подир това капакът бе закован и ковчегът бе спуснат в гроба. Тъмнокосата жена бе платила за гробното място — бе отказала да заяви сумата. А останалите дами бяха събрали пари за надгробния камък.
Обичайно престъпниците и несретниците биваха погребвани на специално място извън града, но след прокламацията на Пърси Брага никой не бе протестирал срещу заравянето в нормалното гробище. А тъй като не можеха да изпишат истинското й име, плочата обявяваше, че под нея почива Мила Цветна.
Ако само Ейдриън не се беше намесвал…
Дали Роза щеше да е още жива? Дали тя лежи под пръстта заради мен?
Ако той не беше помагал на Ричард Хилфред срещу шерифа и пълномощниците му, ако не беше попречил на Терънс да я отведе обратно в замъка, в момента тя нямаше да лежи в ковчег.
Ройс не бе казал нищо. Трупът на едно младо момиче би представлявал идеалният пример за убийствен аргумент. Но крадецът мълчеше. По-рано Ейдриън би се учудил на това, но сега започваше да опознава спътника си. А и самият Мелбърн бе започнал да опознава — и отчасти разбира — него.
Повечето от опечалените вече напускаха гробището — дълга редица от сведени глави и ридаещи очи. Никоя от тях не носеше черно. Ейдриън прецени, че това е единственият цвят, с който те не разполагат. На идване погребалната процесия бе събрала немалко погледи на отврата и подмятания за курвенските цветове на одеянията им. Но боецът знаеше, че червеният цвят е бил избран от почит към Роза.