Гуен бавно затвори уста. А Ройс копнееше да почисти петънцето върху бузата й. Ръката му дори бе започнала да се насочва натам. Защо тя ме кара да си мисля, че имам правото да върша нещо подобно?
— Ще останеш? Ще живееш тук?
Ройс погледна към приятеля си и сви рамене. Даде отговора си с небрежен тон, плод на актьорско усилие.
— Хубаво би било да имам място, в което да се връщам. Но ще настоявам да вземаш процент.
Ейдриън се изкикоти:
— Щом и Ройс ще живее тук, по-добре наречи пивницата „Розата и бодилът“.
Мелбърн го изгледа остро, но Гуен просия.
— Точно така ще направя. „Розата и бодилът“. Добре звучи, не мислите ли?
— Хубаво, не съм ви изпуснал! — Албърт изникна от публичния дом, пристегна халат и присви очи заради ярката светлина.
— Вече наближава обяд, Уинслоу — изръмжа Ройс. — Започваш да се държиш като истински благородник.
— Благодаря ти. Започнал съм и да наддавам. Трябва само да се сдобия с хубаво палто…
— Какво искаш? — Крадецът се качи на седлото си и намести плащ.
— Утре лорд Харингтън организира празненство, на което смятам, че трябва да присъствам.
— Следващият тоалет ще ти бъде удържан от дяла.
— Не става дума за пари. Мислех си, че трябва да си изберете някакво име. Малко е глупаво да обяснявам как двама мъже могат да уреждат случването на определени неща. Звучи аматьорски; съмнявам се, че по този начин ще успеем да си изградим клиентела. Нужно ми е нещо, което хората да запомнят, но да не може да бъде проследено до един от двама ви. Не искам да употребявам и думата крадци — кръговете, в които се движа, не биха одобрили това. Затова си мислех за название. Какво ще кажете за Двамата фантоми? Или нещо от този сорт?
— Двамата фантоми? — повтори Ейдриън.
Гуен поклати глава.
— Трябва ви нещо специално, нещо уникално. Нещо късо.
— Какво ще кажете за Ририя? — Блекуотър също зае мястото си върху седлото.
Ройс се подсмихна.
— Професорът все пак се оказа прав — продължи боецът.
Ройс сви рамене:
— Но ти да не вземеш да му кажеш.
— Кой е бил прав? За какво? — попита виконтът.
— Няма значение.
— Значи да ви наричам Ри-ри-я? Правилно ли го произнесох?
— Сносно — каза Ройс. Той и спътникът му вече насочваха конете си.
Виконтът сви устни.
— Онова с фантомите ми харесваше повече, но важното е да има нещо…
— Идеално е — каза Гуен.
— Скоро ще се видим — Ройс помаха и започна да се отдалечава.
— Почакай! — извика подире му Уинслоу. — Какво означава Ририя?
— Двама. На елфически.
Глава 25
— Някой видя ли те да влизаш? — попита епископ Салдур и отстъпи назад, освобождавайки пътя към закачалката. По снега, покрил госта му, духовникът прецени, че вън още вали.
— Не. Нима е престъпление да посещаваш църква?
— Още не. И ако е рекъл Новрон, никога няма да бъде.
От пожара бяха изминали две седмици, а на Салдур все още му се присънваха кошмари, в които кралят насочваше меча си към него. И смее да заплашва един епископ! Тази постъпка бе поредната демонстрация за крайната степен на безбожна монархия, в която се намираше Меленгар. Такива неща се случваха, когато людете сами заемаха престола, отреден за потомъка на Новрон.
Салдур се настани зад бюрото си и се облегна назад. Той беше епископ на Меленгар, комуто Мареската катедрала бе поверена от патриарха и авринския архиепископ. Въпреки това Салдур прекарваше по-голямата част от времето си в тази дребна, претъпкана стаичка, зад противното бюро. Не такъв живот си бе представял, когато бе давал клетвата си.
— Този път Новрон не ни помогна.
— Имай повече вяра. — Епископът се намръщи. Той бе привикнал с разочарованията. Църквата бе изчаквала дълго. Другите превръщаха дребната пречка в повод за неугасваща скръб, но те не разбираха мащаба. Всеки се виждаше в ролята на герой, около когото се върти светът. Салдур знаеше, че подобни възгледи са породени единствено от арогантност. Отделните личности никога не постигаха значителни промени. Истинската промяна биваше градена с поколения. Църквата следваше принципа на водните капки, дълбаещи гранит: невъзможното биваше постигано само чрез време и саможертви.
Просто моментът още не беше дошъл.
— Още е рано — продължи епископът и повдигна крака към кадифената табуретка пред камината. — Ще настъпи момент, в който всички кралски глави ще паднат.
— Ами убиецът на Екзитър? И онази девойка — Роза — която го е наела? Те все още са живи и знаят за нас.