Мелбърн накладе приятен огън край вратата, за да може димът да излиза навън. Междувременно слънцето се бе оттеглило за през нощта.
— Вземи — рече Ройс и подаде на приятеля си парче осолено свинско.
— Ето защо ровеше из раницата.
— Заслужаваш да те оставя гладен.
Албърт не изпускаше месото от очи.
— Кога си ял за последно? — попита Ейдриън, решил да изостави формалностите.
— Дни. Хапнах малко хляб, с който ме замериха… Да, преди три дни беше. Вчера подъвках малко дървесна кора. Отвратителна е, но пак залъгва глада.
Блекуотър му подаде месото, който му жест породи ново подбелване на очи от страна на Ройс.
— Ти да не би да си забравил разговора, провел се току-що?
— Ти така или иначе ми даде месото, не би трябвало да те интересува нататъшната му съдба. Впрочем защо ми го даде, след като каза, че трябвало да стоя гладен?
— Защото… — Ройс се навъси. — Прави каквото искаш. Все ми е тая.
Междувременно Албърт бе започнал да дъвче. Ейдриън го изчака да довърши хапката си и запита:
— Разкажи ни за себе си. Защо си тук?
— Зная, че аз съм пълен позор за аристокрацията, но…
— Наистина ли си благородник?
Албърт кимна:
— Нали ти казах, аз съм виконт Албърт Уинслоу.
— Помислих си, че това е някоя от ролите ти, с която да будиш съчувствие.
— Не е роля. Дядо ми Харлън Уинслоу изгубил семейното владение заради облог с краля на Уорик. Баща ми също вървеше по неговите стъпки: той профука малкото останало ни богатство по жени, пиене и комар. Той и дядо са ми оставили единствено една празна титла, която е като примка около гърлото ми.
— Защо? — попита Ейдриън.
Нова хапка.
— Мислиш ли, че някой ще наеме благородник да рине тор или да реди павета? — Той повдигна ръце. — Нямам и един мазол. Дори и ако реша да изоставя титлата и гордостта си, няма да имам с какво да се захвана. Аз съм като дойна крава, която са пернали по задницата и са отпратили в леса. Пиле, прокудено обратно сред пустошта.
— Не мисля, че последното сравнение го бива — отбеляза Ейдриън.
Албърт кимна, вторачи се в месото и го протегна обратно на Мелбърн.
— Приятелят ти е прав, това само отлага с малко неизбежното. Вземи си го.
— Задръж го. — Ейдриън кимна към Ройс. — Трябва да се поуча.
— На, плюскай. Имам и още. — Мелбърн измъкна нов къс месо изпод жилетката си и го подаде на боеца.
— Та това е историята ми — рече виконтът. — Ами вие? — Погледна към Ейдриън. — Предполагам ти си негов чирак?
Блекуотър се засмя.
— Не, ние сме… съдружници.
— В какво специализирате?
— Доставки — рече Ройс.
— По-точно?
— Всякакви — уточни Мелбърн.
Албърт помълча още миг, загледан в тях, а после се ококори:
— Вие сте крадци.
— Той е крадец. — Ейдриън кимна към Ройс. — Аз още съм новак.
— Така ли? С какво си се занимавал преди?
Блекуотър се замисли за момент.
— Убивах хора.
— Асасин? — Албърт звучеше искрено впечатлен.
— Войник.
— Това обяснява трите меча. Е, върви ли работата? Видно е, че се справяте по-добре от мен. С какво се занимавате? Джебчийство? Не, не, с тези мечове… Причаквате пътниците, нали? Търговци и прочие? Или предпочитате да отвличате за откуп?
Ройс се изкикоти.
— Какво му е смешното?
— Не правим тези неща — обясни Ейдриън.
— Така ли?
— Да. Не е правилно да се краде по такъв начин — обяви боецът.
— Но вие сте крадци… нали?
— Както казах, той е крадец.
— Разбирам. Ти си войникът с чувство за чест… Но… тогава защо работиш с него?
— По същата причина, поради която ти се опитваш да продадеш последната си риза — отвърна Ройс вместо партньора си.
— За ром?
— Ром? — повтори Ейдриън. — А какво ядеш?
Уинслоу повдигна рамене:
— Това правя с парите си, пропивам ги. Помага ми да забравя, че прахосвам всичко, което получа, за ром. — И той бързо добави: — А с какво точно се занимавате, щом не ограбвате хора?
— Предимно договори — отвърна Ейдриън. — Хора, нуждаещи се от помощ, идват при нас и…
Ройс простена.
— Виждаш ли го как разсъждава? Ние не помагаме на хората, ние ги използваме. Да кажем…
Крадецът зашава с пръсти във въздуха, като че така щеше да улови пример.
— Да кажем — напълно хипотетично — че нов търговец отваря магазин на същата улица, на която се намира вече установен такъв. На стария търговец, да го наречем Бърни, това не се харесва, затова той отива при навлека — Андрю, например — и му казва да си върви. Обаче Андрю не иска. И някакви главорези нахлуват в магазина на Андрю, потрошават всичко, чупят и ръката на жена му. А Бърни отново отива при новака и учтиво му дава да разбере, че ако не се махне, случилото се ще се повтори, но този път ще има смъртни случаи.