Ройс и Ейдриън поклатиха глави.
— Страшна красавица, обаче съпругът й е голям ревнивец и непобедим фехтовчик — лоша комбинация. Но пък тя наистина е много красива. Поглед не можеш да откъснеш.
— Знаеш доста неща за тези хора — отбеляза Ройс.
Албърт сви рамене.
— Благородник съм. Всички се познаваме. Непрекъснато има балове, празненства, соарета. Без да споменавам празниците и сватбите. А и между повечето от нас има роднинска връзка.
Мелбърн замислено докосна с пръст устните си.
— Благородниците са значително по-заможни от търговците.
— Очевидно не всички — кисело се усмихна Албърт, но после очите му засияха. — Да. Така е. И също ги измъчват проблеми, които се нуждаят от оригинални решения. Дворът е много интересно място. Бойно поле, където оръжията са интриги и слухове. Там загубата на репутацията е орис, по-страховита от смъртта… Мнозина биха платили отлични суми, за да избегнат евентуални унижения. Номерът е да открием кой от какво се нуждае, а после да организираме срещите…
Ройс кимна.
— Подозирам, че аристократите не биха седнали да разговарят с такива като нас.
— Не, разбира се. Те не биха се унижили да разговарят и с обикновен простолюден, какво остава за хора с по-съмнителна репутация. Ще ви е нужен посредник, ваш представител. Но той ще трябва да е благородник.
— Жалко, че не познаваме такъв човек — каза Ройс.
— С една прическа, малко нови дрехи…
— И без повече ром — вметна крадецът.
Албърт сгримасничи.
— Без възражения. Или оставаш тук и мреш, или ставаш трезвен и започваш да работиш за нас.
Виконтът почеса брадясалата си шия.
— Това би трябвало да е лесен избор, нали?
— Как точно ще организираме всичко това? — намеси се Ейдриън. — Забрави ли, че изгубихме всичко? В момента ние сме в същата ситуация като него.
Ройс се усмихна и се изправи.
— Подробности, подробности. Готови ли сте да тръгваме?
— Предполагам ще искаш да намерим онази вещица, за да я убиеш? — попита недоволно Ейдриън, докато тримата се отправяха нагоре по склона.
— За войник имаш странно отношение към убиването — отбеляза Уинслоу.
— Нагледах се на смърт. И не изпадам във възторг от мисълта да преследвам жена. Не ми е приятно да мисля и за това, което ще направи той, когато я намери.
— Няма да се занимаваме с вещицата — обяви крадецът.
— Ами конете и багажа?
— Погледни. — Ройс посочи към къщата. Към остатъка веранда бяха привързани конете.
— Не разбирам. — Ейдриън притича напред, за да огледа дисагите. — Всичко си е тук.
— Също така очаквам да са почистени, нахранени и напоени — каза крадецът. — О, я виж. — Ройс се приведе и повдигна един от конските крака. — И подковани.
— Не разбирам — повтори боецът. — Защо й е да прави всичко това?
— Оставих бележка в раницата си. Явно е била намерена от жената или някой от по-висшестоящите.
— Оставил си бележка за гилдията на крадците? И какво пишеше?
— Че тези коне са мои и ще е добре да помислят, преди да ги вземат.
Албърт и Ейдриън се спогледаха.
— Те ме познават. Имаме споразумение. Аз не ги закачам… Те не ме закачат.
— Ти не ги закачаш? — подигравателно повтори виконтът.
Ройс му се усмихна. Жестът никак не беше дружелюбен. Сетне бръкна в раницата си и извади късче пергамент.
— Какво пише? — попита Албърт.
— Моля да приемете извиненията ни за неудобството — зачете Ройс и се засмя, преди да довърши. — Кучката не е знаела. — Той вдигна очи и високо произнесе: — Извиненията са приети.
Албърт нервно огледа околните дървета.
— Те тук ли са?
— Гледат какво ще направя — каза Ройс.
— А какво ще направиш? — поинтересува се Ейдриън.
Крадецът погледна към Албърт.
— Сега, след като разполагаме с по-хубава примамка, възнамерявам да хвърля въдицата в по-голямо езеро. Тръгваме ли?
Виконтът погледна към плевнята, сетне сведе поглед към омърляната си риза. И кимна.
— Можеш да яздиш с мен — каза Ейдриън, докато се качваше на коня си. После се обърна към приятеля си и додаде: — Надявам се, че си усвоил получения урок.
Мелбърн повдигна вежда.
— Аз? — Крадецът също отвърза животното си и се метна на седлото.
— Ти казваше, че светът е жестоко и равнодушно място.
— Така е.
— Също така каза, че Албърт ще умре от глад в онази плевня… Че никой няма да му помогне. — Той се усмихна широко и протегна ръка към виконта. — Можеш ли да се качиш сам, Албърт?