Саймън се обърна към Лео с изненадано изражение, което може би бе неподправено.
— Точно вие би трябвало да ме подкрепите. Длъжността на канцлер трябваше да се падне на един от двама ни — на мен въз основа на потеклото ми, на вас по линия на кралския фаворитизъм.
Лео бавно се надигна, а Саймън Екзитър махна с ръка.
— Не е нужно да се наскърбявате. Не ви обиждам, не и този път. Разбира се, бих възразил, ако Негово величество бе назначил вас на въпросната длъжност, и бих изтъкнал приятелството ви с краля. И въпреки това лично бих поставил канцлерския медальон на шията ви, отколкото да приема третия син на някакво маранонско подобие на граф за наш канцлер.
— Лорд Екзитър! — възкликна Лорд Валин и стовари ветеранския си юмрук върху масата.
Това не впечатли Саймън.
— Той е бил серетски рицар.
— Знаем това, Саймън — каза Амрат. Беше се уморил да повтаря. — Знаехме още преди пристигането му. Знаехме и миналата седмица, когато ти отново изтъкна това.
— А знаехте ли, че е кандидатствал за църковен страж? Личното ми разследване разкри тази тайна снощи.
Серетите представляваха рицарите на нифронската църква, ненавиждани от всички (с изключение на най-набожните), защото тяхното влияние не признаваше граници. Светите рицари не се поколебаваха да се намесят дори в кралското правосъдие. А стражите, техни най-елитни представители, бяха ненавиждани от всички — не само монарси, а дори и сравнително висши църковни служители. По-силен от въпросната ненавист бе единствено изпитваният към тях страх: стражите бяха висшите серетски бойци, до един фанатици. Говореше се, че един страж не се поколебал да обвини крал в ерес. Никой не посмял да се намеси, когато въпросният страж собственоръчно изпълнил присъдата, изгаряйки обвинения владетел насред собствената му столица. Най-вероятно това бе небивалица, но пък църквата никога не бе отрекла.
— Вярно ли е? — Амрат се обърна към Брага. Останалите погледи също се насочиха към канцлера.
— Както лорд Екзитър сам изтъкна — отвърна Пърси Брага, — аз съм трети син. Църквата е обичаен избор за онези, от които не се очаква да продължат историята на рода си. Моите способности не съвпадаха с изискващите се за свещенически сан, така че серетският орден оставаше една от малкото възможности. Желанието ми за стражево звание е просто израз на стремежа ми към постижения.
— Само че стражите на нифронската църква са нещо повече от звание — обясни Саймън. — Всеки от тях дава клетва да пази вярата си чиста и да открие наследника на някогашната империя. Евентуалното му завръщане би означавало, че всички владетели, включително Негово величество, трябва да изгубят короните си. — Екзитър се обърна към краля. — А вие избрахте да възложите подобна длъжност на такъв човек. Човек, който доброволно е проявявал интерес към подкопаването на трона ви.
— В измяна ли ме обвинявате? — попита Брага.
Саймън го изгледа презрително. Брадичката му и пристегнатата назад коса придадоха острота на жеста му.
— Бъдете внимателен, Саймън — предупреди го Лео. — Предстои ви да бъдете предизвикан на дуел, който не бихте могли да спечелите.
Брага също гледаше остро към обвинителя си:
— Няма да стоя спокойно и да слушам…
— И двамата ще правите това, което ви казва вашият владетел. — Амрат се изправи на свой ред. Ръмжащият му глас, едрата снага и гъстата брада бяха му спечелили прозвището Мечока.
В този момент Мечока искаше да сложи край на спора. Проточилото се часове съвещание му бе докарало главоболие. Той почака за момент, за да се убеди, че спорът няма да избухне отново. Тъй като и двамата мълчаха, владетелят отново се настани в креслото си.
— Мисля, че това беше достатъчно за днес. Брага и Пикъринг да останат. С другите ще се видим на празненството.
— Бях прав за Екзитър — каза Амрат.
Останал насаме с двамата, той си бе позволил да се надигне от стола. Изправянето на монарха бе знак за всички останали да последват примера му, затова той се чувстваше пленник на креслото. Но Лео не обръщаше внимание на формалностите, когато другите ги нямаше, а Брага никога не сядаше. Той бе чудат човек, с по-смугла от обичайното кожа и гъста черна коса, която издаваше маранонския му произход. Жителите на това кралство, особено онези от южната му част, в много отношения приличаха на калианци. Пърси Брага имаше красиво лице и неизчерпаема енергия: Есендън се уморяваше само като го гледаше. Лео беше отпуснат и спокоен, облегнат назад в стола си и качил крака върху масата, потрепващи в някакъв нечут ритъм. Ако не беше този човек, Амрат отдавна щеше да се е побъркал.