— Не му обръщайте внимание.
Брага повдигна вежди.
— Но той е крал.
— Още по-голямо основание.
Глава 4
Ройбън постави поредния дървен къс и с един замах го разцепи. Не беше трудно, стига да разбереш, че трябва да разсечеш с един удар, без да забиеш върха на брадвата в дръвника: загъването на острието само създаваше допълнителна работа. Понякога същината на парчетата правеше подобно разсичане невъзможно; в тези случаи му се налагаше да използва тъпата страна и клинове.
Макар че тази работа не бе смятана за особено въздигната, Ройбън бе придобил истинско умение и вършенето й му доставяше удоволствие. Приятно му беше да наблюдава проявата на способността си.
Иронично, последният му удар се оказа прекалено силен и зарови острието на брадвата в дънера. Юношата я остави, за да отдели цепениците. Едва тогава отново посегна към захабената дръжка. И спря. Днес беше последният ден, в който щеше да цепи дърва. Тази мисъл го изненада. Тя бе първото осъзнаване за начина, по който рутината му щеше да се промени.
Войнишката длъжност щеше да представлява първата стъпка нагоре в йерархията. Сега щяха да му отпуснат заплата, която той щеше да харчи по свой избор. Макар че по-голямата част от парите щяха да изчезват, преди да достигнат ръката му, удържани за храна, униформа, оръжия и квартира — все неща, за които до този момент се бе грижил баща му.
Хилфред трябваше да се радва на предстоящото повишение, което щеше да затвърди статута му на мъж. Само че в този момент той не се чувстваше като мъж. В един и същи ден бе пребит от оръженосците и надвит от някакво хлапе. Той не се чувстваше достоен за червено-златната униформа. Биваше го единствено да отваря врати, да носи вода и да цепи дърва. В изпълняването на тези задължения юношата се чувстваше удобно. А ето че му предстоеше да се раздели с тях.
Дъбът и купчината цепеници скриваха входа на двореца, затова Ройбън усети приближаването им прекалено късно. Той бе смятал, че облачното небе ще е накарало оръженосците да останат вътре, където да се учат на обноски, да помагат на господарите си в обличането или да слушат рицарски истории. Приближаващият се смях му показа, че е грешал в преценката си.
— Какво си имаме тук? — Заобикалящият цепениците Елисън бе следван от Трите злини. — Торньо. Точно те търсех.
Младежът спря пред Ройбън, а останалите трима го обградиха.
Нямаше възможност за бягство. Можеше единствено да отскубне брадвата от дръвника, но тя бе прекалено тежко оръжие, особено срещу четири меча.
— Говори се, че утре ще постъпиш на служба в замъка. Посегателството срещу войник на Негово величество носи известни отегчения, така че това е последният ми шанс да ти се отплатя за белега.
Едва сега Хилфред забеляза синината върху лицето на Елисън.
— Лошата новина е, че ще прекараш първия си ден служба в лазарета — додаде той и стовари юмрука си в челюстта му. От удара Ройбън залитна назад към Хорацио, който от своя страна го блъсна на земята.
След миг замайване Хилфред скочи към дръвника и удари дръжката на брадвата, с което я освободи. В следващия миг вече я бе стиснал с две ръце. Почти едновременно с това Хорацио сключи ръце около него.
Макар да не умееше да борави с меч, с брадва в ръка Ройбън се чувстваше далеч по-уверен. Рязък замах назад с дръжката забоде края й в стомаха на оръженосеца. Тлъстият побърза да го пусне, за да рухне на колене и отново да обвие ръце, този път около корема си. Елисън се хвърли напред — нещо, което Хилфред бе очаквал, защото отскочи назад, зад превития. Елисън и Хорацио се сблъскаха.
Уилърд и Дилс изтеглиха оръжия. Щом се изправи на крака, Елисън стори същото.
Поне Ройбън бе успял да застане с гръб към купчината дърва. Сега и четиримата се намираха пред него.
— Хванете го за ръцете и краката — заяви най-големият. — Ще си очертаем инициалите в него, така че никога да не ни забрави.
— Моето име е достатъчно късо, за да го напиша цялото — вметна Дилс.
С доволни усмивки четиримата започнаха да се приближават.
— Това частна забава ли е, или всеки може да се присъедини? — запита познат глас.
Зад гърба на Елисън бе изникнало рошавото момче, което бе надвило Хилфред край моста. Онова, което принцесата бе нарекла Моувин.
— Никой не те е канил, Пикъринг. Върви да си ловиш жаби.
Моувин не му обърна внимание, защото беше зает да вика назад:
— Хей, Фанън! Това е героят от вчера, който беше решен да защити Ариста! — Момчето се обърна към Ройбън. — В какво си се забъркал този път?