— Не е твоя работа, хлапе — тросна се Дилс.
Обръщението накара Моувин да се усмихне широко.
Миг по-късно по-малкият му брат заобиколи купчината цепеници. Моувин посочи:
— Тук от замъка не ни виждат.
Елисън и останалите трима също бяха осъзнали това, само че в момента не изглеждаха особено доволни.
— Торньо и аз имаме сметки за уреждане — обясни Елисън. — Това няма нищо общо с вас двамата.
— Торньо? Имаш грешка. Той се казва Хилфред и е наш приятел — каза Моувин, с което изненада всички, най-вече самия Ройбън. — Неотдавна се забавлявахме да потренираме. Той не се справи особено добре, но пък подобно нещо трябва да се очаква, когато се дуелираш с един Пикъринг. — Момчето му намигна. — Убеден съм, че той би се представил много по-добре срещу вас, дори и с брадва срещу четирима ви.
— Но пак не е особено спортсменско — каза Фанън.
— Направо грубо. — Моувин продължаваше да се усмихва. — Хилфред, не е справедливо ти да си присвояваш всички тези оръженосци. Настоявам Фанън и аз също да се позабавляваме.
Братя Пикърингови изтеглиха оръжията си едновременно и със сходна елегантност. Дилс и Уилърд се извърнаха към тях.
— Ако не се лъжа, някой от вас говореше нещо за изрязване на инициали — каза Моувин и погледна към Дилс. — Ще бъде забавно. За услуга на късата ви памет ще припомня, че аз съм син на граф Леополд Пикъринг Галилински, един от лордовете на Хартата, а не хлапе.
— Моувин? Фанън?
Виковете долитаха откъм замъка.
— Тук сме, Олрик, зад цепениците — извика Моувин. В гласа му се долавяше известно разочарование.
Олрик? Невъзможно. Но в следващия момент се оказа, че Ройбън греши, защото самият престолонаследник на Меленгар действително се появи зад дървата. Той бе облечен във великолепна туника от бял сатен, натежала от бродерия, злато и тройни маншети. На велурения му колан нямаше дори кинжал, но катарамата струваше повече от онова, което Хилфред и баща му биха могли да спестят със стогодишна служба.
Оръженосците веднага се отпуснаха на коляно. Миг по-късно Ройбън също коленичи. Пикърингови дори не помръднаха.
— Какво става? — попита принцът.
— Фанън, Хилфред и аз щяхме да се позабавляваме… преди да изникнеш ти. Ти винаги всичко разваляш — навъсено каза Моувин.
Принцът объркано погледна към свелите глави оръженосци и забеляза мечовете им.
— Хилфред? — Олрик погледна към Ройбън. — А, това е героят от Битката при Граничния мост! — Той отново погледна към оръженосците и додаде: — Той рискува живота си, за да защити сестра ми от шайка негодници. Не ми казвайте, че тези палячовци са възнамерявали да се възползват от приятеля ни?
Ройбън не можеше да повярва на ушите си. Значи качулатият конник е бил принц Олрик?
— Тъкмо си тръгвахме, Ваше Височество — каза Елисън, прибра меча си и се надигна. Наложи му се да отстъпи крачка назад, защото принцът застана пред него.
— Не отговори на въпроса ми, Елисън. — Олрик се приближи още по-близо.
— Не, Ваше Височество. Не бихме си и помислили да нараним ваш приятел.
Принцът погледна към Ройбън.
— Истината ли казва той? Бих могъл да насъскам кучетата срещу него. Обожавам кучетата. Използваме ги за лов, но не им е разрешено да убиват или поглъщат плячката си. Това винаги ми се е струвало несправедливо. Мисля, че те биха се зарадвали на подобна възможност. Ще бъде забавно. Бихме могли да пуснем глупаците да тичат и да се обзалагаме колко ще се отдалечат, преди кучетата да ги догонят.
— Аз съм готов да се обзаложа, че Хорацио няма да успее да стигне и стената — рече Моувин. Всички глави се обърнаха към Ройбън.
Елисън също го гледаше, застинал в напрежение.
— Не съм забелязвал оръженосците да ме заплашват, Ваше Височество — отвърна Хилфред.
— Сигурен ли си? — настояваше принцът и с два пръста смъкна едно жълтеникаво листо от рамото на Елисън. — Не е нужно да използваме кучета — Той се усмихна към двамата братя. — Те с радост биха се възползвали от възможността да им дадат урок. В известен смисъл Моувин и Фанън също са като ловджийски кучета, никога не им се удава възможност да убият някого. След десетия им рожден ден никой не е сглупявал да ги предизвика.
— Аз сглупих, Ваше Височество — каза Ройбън.
Това му спечели смях от Пикърингови и Олрик, макар Хилфред да не разбра причината.
— Да, сглупи — потвърди Олрик.
— Точно затова си наш приятел — обясни Моувин.
— Той не знаеше кои сме — изтъкна Фанън. — Нямаше си представа колко е добър един Пикъринг.
— Не би имало значение и да знаех — каза Ройбън. Той все още бе развълнуван от битката и не се усети. — Ако сметнех, че заплашвате принцесата, пак щях да се изправя срещу вас.