Последва миг мълчание, в който Олрик се усмихна, погледна към Моувин и тримата се засмяха отново.
— Я кажи, Хилфред, бива ли те да ловиш жаби?
— Видяхте ли как Елисън щеше да се напикае, когато споменах кучетата? — подметна принцът.
— Беше на път да припадне — отбеляза Моувин.
— А можеш ли наистина да го уредиш? — попита Фанън.
Разликата между двамата братя бе само година, но те се различаваха значително. Фанън се отличаваше с поддържана прическа и със склонността да мълчи. Когато говореше, тропотът на копитата почти заглушаваше гласа му.
Олрик прихна.
— Ама разбира се, Фанън. Само трябва да отида при татко и да поискам синът на лорд Тревейл да бъде разкъсан от кучета.
Моувин отново се засмя, доловил някакъв отделен хумор. Но може би просто обичаше да се смее, защото го правеше често.
— А какво би отговорил баща ти?
Олрик сви рамене:
— Не бих искал да узнавам.
Принцът бе настоял Ройбън да се присъедини към тях в лов на жаби. Бъдещият войник не би и помислил да откаже на престолонаследника. Освен това той харесваше тримата, въпреки унижението от предишния ден. Те го бяха спасили от сериозен побой, така че Хилфред бе готов да се присъедини дори към лов на дракони.
По пътя той разбра, че всеки от тримата притежавал малка колекция жаби в замъка. Моувин заемал челната позиция с осем екземпляра, но пък петте жаби на Фанън били най-разнообразни. Олрик заемаше последното място във всяко едно отношение (само четири). Навярно това неподходящо за един принц положение бе подтикнало престолонаследника към пореден лов. Затова той бе наредил на Иън да приготви коне, като не забравя и един за Хилфред. Така за втори пореден ден Ройбън се оказваше извън града в компанията на член от кралското семейство.
Четиримата се отправиха на север, към Ийст Марч. Вече бе късен следобед; фермите из сенчестите хълмове вече палеха фенери. Стадата бяха започнали да се отправят обратно; от комините вече се издигаше дим. Сега конниците се намираха на около час път от града — тук ферми почти не се срещаха, а хълмистите склонове се губеха под дървета.
Те напуснаха пътя, за да се отправят към голямо езеро, заобиколено от мъглив горист бряг. Момчетата го наричаха Блатото на Едгар, защото то им бе показано от дърводелец с въпросното име. Според него това било най-доброто място на света за ловене на жаби.
Четиримата слязоха и отведоха конете си досами водата.
— Не е ли малко късно да се отдалечавате толкова, Ваше Височество? — плахо попита Ройбън.
— Най-добре се ловят точно след залез — обясни Олрик.
— Изненадан съм, че баща ви е позволил да излизате сам по това време.
Принцът се засмя.
— Не би ми позволил. Точно затова му казах, че ме придружава телохранител.
— Кой?
— Ти.
— Но аз още не съм войник!
— Наистина? Странно. Когато казах на татко, че Хилфред се е съгласил да дойде с нас, той нямаше нищо против.
Ройбън го погледна смаяно.
— Помислил е, че става дума за баща ми!
— Наистина ли? — Олрик се затрудняваше да сдържа веселието си. — Може и да си прав.
Тримата отново избухнаха в смях и продължиха да се кискат дори докато привързваха конете си към клоните на едно паднало дърво. Това позволи на конете да се напият с вода.
— Вината не е моя — рече принцът. — Ариста така и не ни каза малкото ти име.
— Ако баща ми си помисли, че съм се опитал да мина за него, ще ме убие.
— Ти също не си виновен. — Фанън свали торбицата си от седлото. — Не си знаел.
— Баща ми не обича да се навъртам около благородници.
— Защо?
— Смята, че това ще ми докара неприятности.
— Прав е бил! — възторжено извика Моувин, давайки повод за пореден смях. — Баща ти е мъдър човек.
— Вече няма смисъл да се тревожим за това. — Олрик преметна собствения си чувал през рамо. — Така или иначе сме тук. Да наловим жаби.
— А аз какво ще правя? — попита Ройбън.
Олрик сви рамене.
— Пази ни. Само не забравяй да си вземеш меча.
Днес определено беше ден за смях.
Четиримата навлязоха сред тръстиката и започнаха да се катерят по дънери и камъни.
— Ти наистина си ужасен боец — вметна Моувин. — Истина ли е това, което Елисън каза? Че утре си щял да постъпваш на служба?
Ройбън кимна.
— Такива хора ли се грижат за безопасността на Есендън, Олрик?
— Още утре сутринта ще поговоря с капитан Лорънс — със сериозен тон каза престолонаследникът. Достатъчно сериозен, за да разтревожи Ройбън.