— Призрачната кула? — попита Олрик, без да повдига очи от водната повърхност. Понастоящем той дебнеше поредната си жертва.
— Призрачна?
Принцът потвърди.
— Всяка година някъде по това време Нора никога не пропуска да разкаже историята й. Предполагам, защото се е случило през есента.
— Кое се е случило?
— Според Нора станало преди години, още преди аз да се родя. Някаква камериерка се самоубила от върха на кулата. Само по нощница се изкатерила до най-горния етаж, поставила фенер на перваза и скочила. Във ветровити нощи се чува предсмъртният й писък… чува се и звукът от размазване. Тялото й било открито пред входа.
Фанън, суетящ се около своите живи трофеи, издаде звук на отвращение.
— Защо го е направила? — попита Ройбън.
— Несподелена любов. Току-що била родила бебето на мъжа, когото обичала. А той я обвинил, че лъже за бащинството му. Заради новороденото тя не могла да задържи работата си и нямала как да се погрижи за детето, затова го оставила върху леглото на баща му, качила се в кулата и скочила. Говори се, че призракът й обитава кулата. А към края на есента, когато започне да застудява, но снеговете още не са дошли, тя поставя фенера на перваза всеки път, когато някой в двореца е на път да умре. Освен това казват, че ако я завариш горе, тя ще те помисли за изоставилия я любим и ще те блъсне от прозореца, за да ти отмъсти.
— Какво станало с бебето?
Моувин се засмя:
— Това е обикновена измислица.
— От върха на кулата наистина се е самоубивала жена — подчерта Олрик.
— Коя е била тя?
— Нора винаги я нарича Роза.
Върнаха се късно, защото Олрик успя да се изравни с Моувин и поиска да го надмине. Двамата се отказаха от съревнованието едва подир падането си в езерото при опита да уловят една рядка жаба на червени петна. В това им подгизнало състояние зовът на пращяща камина се оказа по-привлекателен от короната на жабешкия цар.
Над тях облаците се плъзгаха пред пълнолунието и приличаха на отразено в небето езеро. Задаваше се буря. Подобни ситуации винаги притесняваха Ройбън.
Портите на замъка стояха отворени — войници бяха излезли да търсят принца. Подгизнали, зъзнещи и уморени, трите момчета оставиха Хилфред и потънаха в двореца. На спътника им остана да се погрижи за конете.
Вятърът трополеше по дъските на конюшнята и бе подплашил животните. Ройбън се постара да ги успокои, като ги изчетка, след като свали седлата им. Самият той не беше особено уморен и бе останал почти изцяло сух. В сравнение с обичайните му дни ловът на жаби бе представлявал обикновена разходка. Той се бавеше, защото искаше да отложи срещата с баща си колкото се може повече. Ричард Хилфред научаваше всичко, което ставаше в замъка, и отдавна бе научил за възложението на сина си. Ако Ройбън извадеше късмет, можеше да се върне по време, когато баща му е заспал, с което щеше да отложи неприятния разговор до сутринта. Затова той се зае с конете особено прилежно.
Когато накрая юношата пристъпи обратно на двора, вятърът бе съумял да угаси няколко от околните факли, включително онази край кладенеца. Тези, които все още пламтяха, се огъваха яростно под напора му. С вой стихията се носеше сред постройките и размяташе листа. Клоните на стария дъб, изцяло оголени, потракваха един в друг. Вратата на склада за дърва скърцаше и потракваше. А кофата на кладенеца дрънчеше с веригата си.
Ройбън погледна нагоре и забеляза светлина на върха на кулата.
Той остана загледан в нея. През последния месец два пъти бе съзирал тази светлина; и двата пъти предвещавала нечия смърт. След първото съзиране бе умрял канцлер Уейнрайт, а вторият случай бе предизвестил кончината на Клер Брага, починала при пожар в имението, което кралят съвсем наскоро бе подарил на съпруга й.
Хилфред потръпваше всеки път, когато се сетеше за последния случай. Изгарянето жив сигурно бе най-болезнената смърт. Раните не го притесняваха, тяхната болка не можеше да се сравни с някогашното му опарване, породено от непредпазливия допир до гореща тенджера. Ръката го бе боляла с дни. А за капак баща му го беше напердашил, за да спре хленченето му.
Сега за неспокойствието му допринасяше и онази история, която принцът бе разказал. Онази за камериерката на име Роза, която се самоубила. Възможно ли е тя… Баща му казваше, че майка му починала при раждането. Но разказът на Олрик обясняваше много неща: разкриваше защо Ричард почти никога не говореше за майка му, обясняваше и лошото му настроение около рождения ден на сина му.
А може би Ройбън просто искаше тази история да бъде истина. Тогава той нямаше да носи вина за смъртта на майка си. И можеше да гледа на светлината като на знак, който духът й му дава, за да го увери, че не го вини. За престъплението, в което той се бе самообвинявал през цялото това време.