Юношата пристъпи към замъка, вперил очи в светлината. Надяваше се, че ще успее да различи призрачните очертания на майка си. За момент блясъкът трепна, скрит от нечий силует. Ройбън затаи дъх и продължи да чака, разрошван от вятъра.
Светлината угасна.
Хилфред остана на място и продължи да наблюдава кулата, но нищо повече не се случи. Значеше ли това, че предстоеше нова смърт? Чия? На някого от намиращите се в замъка или просто от свързаните с него? Повече от две седмици той бе чакал поредната поява; сега се чувстваше разочарован, защото моментът не бе отговорил на повишените му от разказа очаквания. Никакъв смразяващ кръвта писък не разсече въздуха. Никакво тяло не се размаза върху плочките. Нощта си оставаше напълно обикновена.
Точно когато юношата възнамеряваше да се отправи към спалното помещение, на прозореца изникна сянка.
Ако не беше лунната светлина, осветяваща тази част на кулата, и насоченият му натам поглед, той щеше да пропусне да я види: жена в развявана от вятъра рокля.
Ройбън втрещено се вторачи в нея. Това тя ли е?
Жената се бе вкопчила в ръба на прозореца, докато пипнешком търсеше стабилна позиция върху перваза. Открила го, тя внимателно пристъпи към декоративния корниз и остана да трепери.
Само по нощница се изкатерила до най-горния етаж, поставила фенер на перваза и скочила. Във ветровити нощи се чува предсмъртният й писък… чува се и звукът от размазване. Тялото й било открито пред входа.
Ройбън дочуваше единствено плач.
Коя е тя? Какво прави? Това призракът ли е? Духът на…
Жената бавно започна да пълзи по кулата, отправила се към една капандура. Там тя започна да се спуска към покрива на капандурата. Но се подхлъзна при опита си да се закрепи върху него.
Хилфред възкликна задавено при вида на падането й.
Жената се плъзна надолу и с писък падна върху върха на една от по-ниските кули. Там тя направи опит да се вкопчи за керемидите.
Ройбън неволно направи крачка напред, сякаш можеше да й помогне.
Близо до ръба жената успя да се застопори и остана да лежи притисната по корем, ридаеща ужасено.
Юношата бе притиснал длан към устата си и изчакваше да види какво ще последва. Но нищо не се случи. Тя продължаваше да лежи там и да стене.
— Под теб има широк балкон — извика Хилфред, без да е сигурен, че разговаря с жена от плът и кръв. Начинът, по който бе оцеляла, изглеждаше почти нечовешки. Най-трудното бе минало, освен ако тя не възнамеряваше да се самоубива. Беше възможно да довърши пътя си.
Жената все така не помръдваше.
— Вече си в безопасност. Просто се спусни надолу. Стига да не се приземиш зле, няма да ти стане нищо.
— Не мога! — слабо извика жената. В действителност вятърът се бе погрижил да намали звука на думите й. — Не искам да умра.
Какви ги говори? Та тя току-що изпълзя от прозореца на кула!
— Довери ми се. Просто започни да се спускаш, докато не останеш да висиш на ръце. Тогава се пусни. Точно под теб има тераса.
Трябваше да изминат още няколко минути, преди тя да се раздвижи. Жената упорито гледаше пред себе си: страхуваше се да свежда поглед надолу. Краката й се размахваха във въздуха, напразно дирещи опора. В един момент ръцете й не можаха да издържат повече и тя отново полетя надолу и отново изпищя.
Това не бе начинът, по който самият Хилфред би се спуснал, но пак свърши работа. Жената изчезна зад стената на балкона. Юношата се притесни, че тя е паднала зле, но тогава видя главата й да изниква.
— Добре ли си?
Главата кимна.
— Тръгни наляво. Ще откриеш стълби.
Непознатата изчезна.
Светлината се върна на върха на най-високата кула. Ройбън се загледа към нея, но друг не изникна на прозореца.
Той остана на мястото си на двора, потънал в размисли за случилото се току-що. Ако бе видял мъртвата, защо тя не бе повторила предишния си скок? Нали това правеха призраците — бяха осъдени вечно да повтарят момент от смъртта си. Или нещо от този род. И ако тя не бе призрак, какво правеше там? Защо някой би излизал на перваза на толкова висок прозорец, ако не иска да се самоубива?
В това нямаше никаква логика.
Една от двойните врати на централната сграда се отвори. Най-напред изникна бледа ръка; след нея изникна лицето на млада жена, също толкова бледо.
Ройбън не бе я виждал преди. Тя беше на неговите години, с гримирано лице и носеше рокля, каквато той виждаше за пръв път — прилепнала, с оголени рамене и остро деколте. Може би това не беше рокля, а от онези одежди, които жените носеха под тях.