Тя все още плачеше. Върху лицето й блестяха пресни сълзи; старите бяха оставили тъмни ивици сред грима й.
Жената се сви уплашено заради приближаването му.
— Моля те, не ме убивай…
— Нищо няма да ти се случи. С мен си в безопасност. Няма да те нараня.
Тя продължаваше да се взира уплашено, а ръцете й трепереха.
— Не съм направила нищо лошо, кълна се.
— Всичко е наред. Просто ми кажи какво стана. Защо изпълзя от прозореца.
— Те… Те щяха да ме убият, ако ме бяха открили вътре. Ако бяха разбрали какво съм чула.
— Кои са те? За какво говориш?
Девойката се бе вторачила в осветения прозорец.
— Моля те. Трябва да ме скриеш. Не съм сторила нищо лошо.
Дворецът кипеше от оживление. Всички прозорци бяха осветени, а войниците, разбудени, бяха изпълнили двора. Ройбън побърза да се отдръпне обратно в склада за дърва, където бе скрил момичето. Тази барака представляваше неговото убежище; мястото, където можеше да остане сам. Но тази нощ не бе сигурен за времето, през което това му скривалище щеше да остане безопасно. Вън вече долитаха викове, нареждащи затварянето на портите.
Какво става? Казват, че смъртта идва тройна, а тази нощ светлината изникна отново…
През цялото това време дребната жена бе седяла свита върху купчината явор, която Хилфред бе насякъл предишния месец. Единствено част от лицето й се виждаше, осветена от лунен лъч, проникващ през процеп на вратата. Страните й бяха подпухнали; над тях проблясваха изцъклени и зачервени очи.
— Чуваш ли? Обявена е тревога. Ако искаш да ти помогна, ще трябва да ми кажеш какво става.
Тя кимна, беззвучно прочисти гърло и си пое дъх.
— Дойдох тук като изненада. Изненада за определен човек.
— За кого?
— Не зная. Не попитах.
— Била си поканена, а не си знаела по чия покана?
— Не бях поканена. Дойдох по работа.
Ройбън я погледна объркано. Замъкът имаше предостатъчно персонал.
— Каква рабо…
— Бях наета да доставя удоволствие на почетния гост.
Юношата все така гледаше неразбиращо. Непознатата се подсмихна.
— На колко си години?
— Почти на шестнадесет, но не виждам… — Неочаквано той рязко отстъпи назад, осъзнал. — Ти си…
— Да.
Хилфред не знаеше какво да каже. Бе разговарял с малко момичета. На моменти се случваше да размени някоя и друга дума с миячката на чинии Алис. Въпросната бе малко по-голяма от него и никога не проявяваше голям интерес към разговорите им. Освен това той бе сигурен, че Грейс, която отговаряше за почистването на свещниците и носенето на прясна вода от кладенеца, умишлено го отбягва. Момичетата го караха да се смущава, а в случая имаше пред себе си… Не, трудно му беше дори да си го помисли.
— Празненството трябваше да се състои в кулата, но, както казах, трябваше да бъде изненада. Така че ми казаха да се скрия в гардероба. Празнуващият щеше да потърси подаръка си там и аз да изскоча. И аз зачаках. Двама мъже влязоха и започнаха да разговарят. Очаквах всеки момент някой от тях да отвори вратата, но те продължаваха да говорят. В началото не обръщах внимание, защото те говореха за някакви империалисти и монархисти и как Меленгар щяло да бъде едно от първите кралства.
— Първи в какво?
— Нямам представа. Но после чух един от тях да казва: след като убием краля, ще започнем с промените.
— Какво? — попита Хилфред, макар че бе чул много добре.
— Той каза, че възнамерявали да убият кралското семейство. А аз не разбирах защо някой би говорил такива неща пред мен. Тогава осъзнах, че никой от двамата не подозира за присъствието ми и че те не са хората, които чакам. Побързах да се махна веднага щом ги чух, че излизат. Ако някой от тях по-късно дойдеше на празненството и ме видеше да излизам, щеше да разбере, че съм чула разговора им. Трябваше да избягам.
— Защо просто не слезе по стълбите?
— Чух гласове пред вратата. Може би бяха същите двама, така че ми оставаше единствено прозорецът. Помислих, че ще успея да сляза, но се подхлъзнах…
Тя отново започна да плаче.
— Имаш ли представа кои са били? Споменаха ли някакви имена?
Младата жена поклати глава.
— Не, не чух нищо такова. Моля те, искам да си вървя.
— Сега няма как да си идеш, портите са заключени.
Но защо? Може би убийството вече се бе случило. Може би девойката бе част от него. На пръв поглед това изглеждаше невъзможно, но пък и един обикновен поглед никога не би отгатнал, че тя е способна на слизане като извършеното неотдавна.