Ричард подбра думите си внимателно.
— Не бях заспал, Ваша Светлост. Тази вечер аз съм дежурен. Моя отговорност е да разследвам всички потенциални заплахи срещу краля.
— Разбирам. Надявам се нямаш нищо против да проведа собствено разследване.
— С радост приемам всякаква помощ, Ваша Светлост.
Ричард би предпочел да разговаря с Барнс насаме, само че лорд Екзитър отговаряше за прилагането на кралските закони в цял Меленгар. Всички шерифи и градски конетабли бяха подчинени нему. Като цяло той насочваше сферата си на действие извън стените на двореца, само че Ричард нямаше никакво намерение да спори за това с него. Освен това Екзитър беше маркиз на Ийст Марч, трети по влияние в кралството след Негово величество и канцлер Брага.
— Разкажи на сержант Хилфред онова, което току-що каза на мен, Барнс — подкани Екзитър. — Нека и той бъде осведомен за събитията.
Барнс се поколеба и се загледа в бъчвата, облизвайки устни. Той бе част от старата гвардия, близки до краля бойци, и един от хората, участвали в потушаването на Аспърското въстание една година преди Ричард да постъпи на служба. Взелите участие колеги не пропускаха да му изтъкнат този пропуск. Тогава Лорънс бе служил като лейтенант, а Уайлин — старши сержант. Двамата обичаха да си припомнят случилото се на по чашка. В тези моменти Ричард се чувстваше изключен. Те винаги разказваха как в онази битка кралят повел редиците, но Хилфред смяташе, че това е лъжа. Благородниците не участваха в сражения. Те изчакваха в тила, а когато битката приключеше, усмихнати поемаха сред труповете.
Хората на краля бяха малка група, чиито членове се поддържаха. Те бяха готови на всичко, за да се защитят едни други. Вероятно това бе причината за колебанието на Барнс. Но присъствието на лорд Екзитър не му позволяваше да мълчи.
— Лейтенант Уайлин бе подготвил изненадващо празненство за капитана. Неколцина от нас бяхме събрали пари, за да му купим подарък — дама.
— Вкарали сте курва в кралския дворец? — смаяно попита Ричард. — Уайлин или капитан Лорънс знаеха ли?
— Не, подготовката премина много тихо. Никой не знаеше.
— Очевидно, тъй като не сте споменали нито пред колегите си, нито пред мен — рече лордът. — Дори няма да си правя труда да ти описвам какви неприятности ви предстоят. Продължи.
— Ами… тя изчезна.
— Как така изчезнала? — попита Ричард.
— Бяхме я накарали да се скрие в онзи гардероб. — Барнс посочи. — Замисълът ни беше да доведем капитана тук, като му кажем, че принцесата се е изплашила, защото е видяла духа на… — Барнс се изкашля неубедително, хвърли бърз поглед към Ричард и се загледа в краката си. — Всичко вървеше добре, но когато капитанът дойде да види подаръка си, девойката бе изчезнала.
— Къде би могла да отиде? — рече Хилфред.
— Къде ли, наистина? — каза Екзитър. — Да видим дали съм разбрал, сержанте. Уговорили сте се тайно да вкарате външен човек в дома на кралското семейство — човек не само със съмнителен морал, а и за когото се съмнявам, че сте извършили някакви проверки — когото след това сте оставили да се разхожда из двореца? Питам се: каква е ползата от стените и рова, ако собствените хора на краля заобикалят тези защити?
— Тя беше просто една от местните курви. Няма да ни създаде проблеми.
Екзитър повдигна вежди.
— А пък ето ни тук. Смяташ ли, че тревога бива обявявана безпричинно? Често ли претърсваме всички ъгълчета, просто от скука? Мисля, че тя ни създаде доста проблеми.
За момент лордът замълча. Върху лицето му изникна объркване.
— Въпреки това ти повдигаш интересен въпрос. Ако в случая говорим за глупава грешка от страна на глупави войници, защо бе обявена тревога? Сигурен съм, че това не е първият път, в който правилата на протокола биват заобиколени. Довеждането й тук демонстрира неспособността ви за преценка, а изпускането й е доказателство за некадърността ви. Но това не оправдава претърсването на целия замък. Защо капитан Лорънс вдигна на крак всичките си хора?
— Не мисля, че той възнамеряваше да го стори. Беше се вбесил, познавате го. Но в началото просто ни каза да я намерим и да я изведем навън. Само че после се появи епископ Салдур…
Лорд Саймън Екзитър му направи знак да замълчи, сведе глава и го изгледа изпод вежди. Това беше негов навик, който Ричард винаги намираше за заплашителен, макар и по необяснима причина.
— Епископ Салдур е бил тук?
Барнс кимна.
— Той беше ли сред поканените?
Барнс едва не се изсмя, с което щеше да постави прецедент. Ричард никога не бе виждал някой да се смее в лицето на Саймън Екзитър. Дори Негово величество не влизаше в списъка на изключенията.