Ройбън издърпа шлема и почувства милувката на хладния въздух върху челото си. Сега осъзна, че въпросната част от броня изобщо не е принадлежала на Дилс. Напастите сигурно го бяха открили захвърлен някъде. Дилс никога не би му предал нещо свое, пък било то и нещо, от което вече не се нуждае.
Юношата обърса лице и не се изненада от кръвта върху дланта си.
Чул нечие приближаване, той вдигна ръце, за да предпази главата си.
— Това беше жалка гледка — заяви стоящият над него Елисън.
Той ядеше ябълка, задигната от количката: напълно безнаказана постъпка, тъй като неговият баща бе най-влиятелен от всички.
Той би трябвало да предотврати подобен бой.
Ройбън не отговори.
— Защитното облекло не беше достатъчно плътно — продължи Елисън. — Разбира се, идеята е да не се оставяш да те ударят.
Той отхапа отново и задъвка с отворена уста. Парченца ябълка се посипаха върху туниката му — същата униформа като на Трите злини: в син и тъмночервен цвят, със златния сокол на рода Есендън. Умело отхвърчала пръска ябълков сок бе паднала точно под окото на гербовата птица, сякаш е сълза.
— В шлема не се вижда почти нищо. — Ройбън забеляза, че парцалите, изпаднали в тревата, са потъмнели от кръвта му.
— Мислиш, че рицарите виждат по-добре? — промърмори събеседникът му. — Те яздят коне по време на битка. А ти носеше единствено шлем и тренировъчни подплънки. Ами ако нахлузиш двадесетина килограма броня? Стига си се оправдавал. Това ви е проблемът на вас, простолюдните, вечно се оправдавате. Не стига, че сме принудени да ви търпим край себе си, а трябва да слушаме и оплакванията ви. — Той продължи с писклив по момичешки глас. — Зиме ми трябват обувки, за да вадя вода от кладенеца. Не мога да нацепя всички тези дърва сам. — И с обичайния си глас продължи. — Не мога да разбера причината, поради която младите благородници са принудени да чистят конюшни, преди да станат оръженосци. Но още по-унизителна е принудата да работим редом с такъв като теб, копелдак, който…
— Не съм копеле — каза Ройбън. — Имам си баща. Имам си фамилно име.
Елисън се засмя, при което още парченца ябълка се разхвърчаха от устата му.
— Дори две: неговото и нейното. Ройбън Хилфред, синът на Роза Ройбън и Ричард Хилфред. А това те прави копеле. Кой знае за колко войници се е разкрачила майка ти, преди да умре. Всички слугини правят това. Курви до една. Баща ти е проявил голяма наивност, приемайки те за свой син. Това само по себе си е достатъчно показателно за глупостта му. Та, ако тя е казала истината, ти си синът на идиот и обикновена ку…
Ройбън се оттласна от земята и повали Елисън по гръб, за да започне да го обсипва с удари по лицето. Това трая до момента, в който по-голямото момче освободи една от ръцете си. След замах, опарил лицето на Хилфред, последният отново се озова на земята, замаян. Елисъновият ритник бе достатъчно силен, за да строши ребро, но поне в случая предпазното облекло помогна.
Лицето на Елисън бе почервеняло от гняв. До този момент Ройбън никога не се беше изправял срещу някого от благородниците. И определено не и срещу Елисън. Баща му беше барон на Ийст Марч — дори останалите оръженосци не го закачаха.
Елисън рязко изтегли меча си. Хилфред успя да сграбчи тренировъчния меч, останал да лежи в тревата до него. Дървеното острие, издигнато в последния момент, успя да предотврати обезглавяване, но ограничи помощта си единствено до това: дървото отстъпи пред натиска на режещия метал.
Ройбън се затича.
Това бе единственото предимство, с което той разполагаше: работеше много и се движеше непрекъснато, а останалите тичаха много рядко. Въпреки тежестта на предпазното облекло той беше по-бърз и много по-издръжлив. Можеше да тича цял ден, ако се наложи.
Дори и тази му бързина обаче не успя да го спаси от изпровождащ замах в гърба, разсякъл всички предпазни слоеве, туниката му и малко от кожата.
Той установи това впоследствие, когато се отдалечи на безопасно разстояние: в момента на нанасянето на удара дори не бе усетил болка.
Но знаеше, че Елисън се е опитал да го убие.
През остатъка от деня Хилфред се кри в конюшнята. Елисън и останалите благородници никога не се вясваха там: главният коняр Хюбърт възлагаше работа всекиму, без да се интересува от произхода му — аристократичен или не. За него нямаше разлика между синовете на един граф, барон или сержант. Някой ден някои от тях щяха да станат лордове, но в момента представляваха единствено работна ръка. Очаквано, на Ройбън бе възложено да рине тор — нещо, което определено бе за предпочитане пред Елисъновото острие. Гърбът още го болеше, главата също, но поне кървенето бе спряло. Болката определено бе за предпочитане пред алтернативата.