Лордът се обърна към Ричард.
— Сержант Хилфред, извади оръжието си.
Въпросният изпълни заповедта; Негова светлост стори същото и насочи върха на меча си към Барнс.
— Опитай — нареди Саймън Екзитър, кимвайки към прозореца.
Барнс също погледна към перваза и се усмихна неловко.
— Не говорите сериозно, Ваша Светлост?
— Уверявам те, че съм напълно сериозен. Трябва да проверя дали е възможно и ти предоставям съответните основания.
— Но, Ваша…
— Ако не изпълниш заповедта ми, двамата със сержант Хилфред ще те съсечем на място. Нищо не би ти попречило да опиташ да се защитиш, само че аз съм те виждал как се сражаваш. Не си особено добър. По-голям шанс за оцеляване ще имаш с изкатерването. — След една широка стъпка наляво Екзитър остави Барнс между двама им. — Но ако ще изтегляш оръжие, постарай се да ме убиеш. В противен случай ще накарам краля да те разчекне. Все пак аз съм негов братовчед.
Лордът рязко замахна. Притиснатият отстъпи към прозореца; в гърдите на туниката му бе изникнал пресен разрез. Сержантът притисна ръка към него, показвайки, че Екзитър не е разсякъл единствено плат. Барнс наблюдаваше лорда сепнато, но не посегна да извади оръжието си.
Ако Барнс посегнеше към меча, Ричард трябваше да се изправи насреща му, за да изпълни задължението си за защита на благородниците от замъка. Щеше да го стори с охота, защото никога не бе харесвал Барнс. Последният и останалите от старата гвардия неизменно гледаха отвисоко на него. Дори след всички тези години служба, ти пак не си един от нас и не заслужаваш да пазиш краля. Това казваха лицата им.
Може би това накара Барнс да се обърне към прозореца. Той нямаше друг избор. И въпреки това трепереше.
— Успокой се, сержанте — заяви Екзитър. — Почти сигурен съм, че местната курва успешно е слязла.
Думите на утеха не помогнаха особено. Задъхан от напрежение, Барнс се извърна, вкопчи се здраво в каменните стени и изнесе краката си навън. Стомахът му се опря на перваза.
— Тук има ръб — с неочакван възторг заяви Барнс.
Ричард подозираше, че всяка подобна дреболия в случая би представлявала същинска радост за колегата му.
Сержантът продължаваше да се спуска. В един момент само пръстите му останаха да се виждат.
— Успях — заяви той.
Екзитър и Хилфред надникнаха през прозореца. Барнс се намираше на малко повече от лакът под тях, стъпил на тесен декоративен ръб, широк около педя.
— Продължавай — нареди лордът.
Под лунната светлина Ричард можеше да различи ръба на капандура. Барнс също го видя и се насочи именно натам, пълзейки настрани. За да се прекачи, приклекнал за опора, той трябваше отново да спусне крака, само че този път не разполагаше с прозоречна рамка, която да му помага. Един повей на вятъра едва не го повали. Може би сержантът щеше да остане там цяла нощ? В момента мечът на Негова светлост не можеше да го заплаши. Но пък лордът можеше да нареди на Ричард да го последва навън. В този случай Хилфред би се поколебал. Той бе по-добър боец от Екзитър, така че ако се стигнеше до битка…
За щастие — поне за Ричард — вятърът бе сплашил Барнс. Последният направи прекалено енергичен опит да спусне крака и падна. Приземи се върху капандурата и полетя надолу. Когато покривът под него изчезна, сержантът извика. Покривът на съседната кула, върху която Барнс се озова, не беше толкова стръмен, но притежаваше достатъчен наклон, за да накара попадналия върху него да се хлъзне към ръба. Войникът напразно драпаше със свити пръсти, за да се залови за керемидите. Той отново полетя надолу, този път към двора. От толкова високо сблъсъкът му със земята почти не се чу, до двамата достигна единствено глухо изтрополяване: това определено не беше звукът, асоцииран със смърт.
— Ето и неопровержимо доказателство, че някой би се изкатерил през прозореца. — Екзитър погледна към оръжието на Ричард. — Меч вече не ни е нужен.
Сержантът не бе сигурен, но все пак прибра оръжие.
— Вече знаем как, остава защо. Някой би избрал прозореца за свой изход, единствено ако не е разполагал с друга алтернатива. — Той замълча и се загледа в другия. — Макар че е излишно да казвам това точно на теб, нали?
Ричард почувства как лицето му леко пламва от гняв. Това бе единствената проява, която си позволи.
— И все пак това момиче, тази нова Роза — забавно е, че и двете имат еднакво име, нали? — се е страхувало за живота си. Но от кого? И защо?