Сержантът не намираше съвпадението за забавно. А лордът отново надникна през прозореца. На двора тялото на Барнс бе обградено от неколцина войници.
— Той почти успя. Ако беше съумял да се вкопчи в ръба, щеше да се спусне на терасата. Мисля, че тя е още жива. — Негова светлост погледна към портата. — Вероятно е излязла от замъка преди някой да е разбрал, че тя липсва. Сигурно се е върнала в публичния дом.
— Ще попитам Келс, тази вечер той стои на портата — каза сержантът. — Макар че вече наминах при него и той заяви, че никой не е напускал замъка подир залез-слънце.
Екзитър се подсмихна.
— Освен това никой не я е видял да напуска стаята. — Той се отправи към стълбите.
— Как да опиша в доклада си случилото се с Барнс? — спря го Ричард.
Лордът се възползва от поредния повод да прошумоли с плащеницата си.
— Точно каквото се случи. Барнс е демонстрирал начина, по който девойката е избягала, но се е подхлъзнал, не е успял да се задържи и е паднал. — Екзитър за пореден път насочи невидимите си рога напред — Знаеш ли, че аз се възпротивих на включването ти в кралската охрана? Ти си добър боец, но ти липсва лоялност. На твое място Уайлин или Лорънс биха се възпротивили на нареждането ми. Те биха казали на колегата си да изтегли оръжие и сами биха застанали до него, рискувайки кариерите си, за да спасят другар. Останал срещу двама, аз бих бил принуден да отстъпя. И двамата щяха да получат остро мъмрене от страна на краля, но тайно той би одобрил постъпката им. И с това всичко щеше да приключи. Наместо това Барнс лежи потрошен на двора. Интересно ми е… след като прояви такава липса на колегиалност към своя другар, дали ще защитиш своя владетел, ако се наложи?
Ричард стисна зъби.
— Вече го сторих.
— А, да, случката в Пилин.
— Спасих Негово величество, когато всички останали побягнаха. Аз останах и едва не умрях.
— Но това беше отдавна. Сега би ли сторил същото? Може би, ако кралят бе показал повече благодарност. На охранителите не е разрешено да се женят, нали? Подозирам, че ти си поискал изключение, защото Роза Ройбън е била бременна с твоя син. Това се е случило, нали?
Самият Екзитър вече знаеше отговора на този въпрос, затова Ричард не си направи труда да отговаря.
— Подобна цена изглежда толкова малка, особено след проявата на такава храброст, само че молбата ти е била отхвърлена. Мястото на кралските войници е в казармите, готови да скочат в бой при първия сигнал. Ако за един от тях бъде направено изключение… Сигурен съм, че той ти е обяснил всичко това, когато ти е отказвал.
Ричард стоеше мирно, стараещ се да не издава чувствата си. Умение, което бе имал възможността да усъвършенства през последните шестнадесет години.
— И когато той е отказал, верността ти към Роза е била подложена на изпитание. Ти би могъл да се отпишеш, да я вземеш със себе си и да я отведеш някъде другаде, където да започнете нов живот. Но повишението те е интересувало повече от нея и извънбрачното ти дете. Затова си я прогонил. — Екзитър намести плаща си, поизкривил се в рамото при рязкото му обръщане. — И какво й е оставало? Заради състоянието си вече не е могла да работи, а никой мъж не би проявил интерес да се грижи за чуждо дете. Какво й е оставало? Би могла, разбира се, да потърси някоя възрастна акушерка, която да я избави от бремето. Но тя не е постъпила така. Ето това е вярност. Човек като Роза Ройбън без колебание бих препоръчал за място в кралската гвардия. А ти какво й каза, когато тя се върна с детето на ръце и още веднъж те помоли за помощ? Пари ли си й предложил? Подозирам, че направо си я отпратил. Поне мога да те оправдая за това, че си изпратил детето при сестра й, но си го сторил по-скоро от срам, нали?
Аз съдя хората по решенията, които те вземат. Ти за пореден път доказа, че цениш длъжността си повече от всичко. Заставането срещу мен би застрашило позицията ти, затова Барнс трябваше да плати цената, също като Роза. Върви да се погрижиш за задълженията си, които толкова цениш. Върви да защитаваш краля. Аз ще потърся изчезналото момиче.
След тези думи Екзитър излезе. Стъпките му скоро заглъхнаха.
Ричард пристъпи до прозореца и отпусна ръка върху перваза. Тази стая наистина бе обитавана — от спомени. Ръката му започна да се плъзга по камъка заради напора на сълзите.
Той грабна чаша и се отправи към бъчвата, за да си налее.
Глава 6
Кофите бяха изритани изпод нозете на тримата обречени. Скелето, от което бяха обесени, потрепера под тежестта им. Ройс бе присъствал на много обесвания, но винаги оставаше изненадан от тишината. Ликуването и обидите престанаха. Никой не продумваше — с особена сила това важеше за обесените: единствените звуци от тяхна страна се ограничаваха до размахването на краката им, неочаквано доловимо сред настъпилата тишина.