Ейдриън се бе възстановявал бавно и покрай накъсаното си съзнание се бе затруднявал да отмерва дните. Но бе знаел, че нифронската църква продължава да ги издирва. Патрули бяха обхождали квартала и бяха задавали въпроси. Гуен бе подготвила скривалище и за двамата, но до претърсване не се бе стигнало нито веднъж. В течение на седмица нещата се бяха успокоили. В края на първия месец всичко бе изглеждало забравено. Въпреки това двамата с Ройс бяха избягвали да се показват на открито.
Именно крадецът бе сложил край на престоя им. Но във въпросния ден Ейдриън не бе запомнил никакви разногласия между спътника си и Гуен: на раздяла тя ги бе прегърнала силно, а крадецът дори бе получил целувка, шокирала и самия него. Може би Гуен го бе сторила, защото й бе харесвало да го стряска. Ройс приличаше на котарак, прекалено уверен и винаги падащ на краката си. Забавно беше поне веднъж да го видиш неуверен.
Точно заради тази раздяла настоящият й отказ бе напълно необясним. Гуен бе изглеждала неподправено тъжна при напускането им.
Албърт беше седнал с гръб към бара, сключил ръце върху масата. Но главата му беше поизвърната.
— Тук сме, за да се нахраним — напомни му Ейдриън. — И то не с течна храна.
Виконтът върна глава в обичайна позиция и кимна.
Боецът се загледа в него. Новият им познат изглеждаше като типичен бедняк: изпосталяло лице, отличаващо се главно с чифт очи и сплъстени кичури.
— Трудно ми е да си те представя без брадата. Има ли лице под целия този гъсталак?
Уинслоу се поразмърда на стола си.
— Разбира се. И то красиво. Изглеждах смайващо, когато можех да си го позволя.
— Просто не разбирам — за пореден път промърмори Ройс.
— Какво не разбираш? — Към масата им се приближи мъж, мачкащ мръсен парцал между ръцете си.
В мига, в който го видя, Ейдриън си помисли за плашилата, които фермерите заравяха из земите си. Особено едно, с тиквена глава и сламена шапка, можеше да мине за близнак на приближилия се. Само че лицето на мъжа бе значително по-старо и по-малко привлекателно от тиквата.
— Липсата на слугини — услужливо се намеси Ейдриън. Той бе възнамерявал да се пошегува, но тиквеният не оцени шегата му, а се навъси. За възмездие боецът му отне правото за сравняване с чучела.
— Всички те избягаха отсреща — отвърна онзи и кисело се загледа в една от стените. Ако на това място бе имало прозорец, погледът му щеше да се забие в публичния дом. Въпреки това тримата на масата пак проследиха очите му. — Преди година сума ти работеха тук, но тя им размъти главите и ги накара да се махнат.
— Тя? — попита Ройс.
— Да. — Пивничарят се озъби и презрително махна към стената. — Калианската курва. Преди тя работеше тук, но ме предаде. Махна се и отведе останалите момичета. Погледнете на какво прилича мястото сега. Как се очаква да преживявам?
— Три пъти пиво — бързо заръча Ейдриън, при което Албърт просия.
— Аз бих предпочел ром — додаде виконтът, с което предизвика късмета си.
— Никакъв ром — сряза го боецът. — И неговата бира да е малка. А ти май ще искаш вино, Ройс?
— Не.
— Помисли си какво искаш, докато донеса за другите. Имам само две ръце — каза пивничарят. — Впрочем, аз съм Грю. Рейнър Грю. Стопанин.
— Ройс? — каза Ейдриън, когато Грю ги остави. — Какво замисляш?
Крадецът се усмихна в отговор.
Повечето хора асоциираха усмивката с приятни неща. Ейдриън не помнеше да е виждал спътника си да се усмихва от удоволствие. Може би Ройс имаше някакви свои разбирания за удоволствие, които се отличаваха от тези на обикновените люде.
Във всеки случай боецът бе научил, че за спътника му тази мимика не е добър знак, особено когато бъде придружена с вдигане на качулка и пълно мълчание.
— Сигурни ли сте, че това е добро място да ядем? — поинтересува се виконтът. — Не се съмнявам, че е евтино, но съм също толкова сигурен, че в менюто присъстват плъхове.
— Може супата да е добра — рече Блекуотър.
— Да, с миши мустачета и опашчици…
Ройс не им обръщаше внимание. Той не сваляше поглед от Грю, който тъкмо се връщаше с две чаши.
— Избра ли си? — попита го Грю, докато тропваше чашите върху масата.
— Все още обмислям — със същата усмивка отвърна крадецът. — Разкажи ми повече за онази жена отсреща.
— За Гуен Деланси ли? Няма много за разказване. Неблагодарна курва.
Албърт притеснено погледна към Ейдриън.
— Когато тя дойде в Медфорд, никой не искаше да я погледне. Единствено аз, толерантен човек, не обърнах внимание на произхода й. Дори си помислих, че от него би имало полза. Екзотиката се търси. Затова я взех на работа. А тя искаше само да разнася напитки, представете си. — Той изсумтя с презрение, което породи у Ейдриън желание да го удари. — Поне бързо я вразумих. Дебелият колан върши чудеса.