Някъде минута по-късно край тях мина човек. Той бе слабоват, облечен в захабен жакет с вдигната яка, а ръцете си бе пъхнал в ръкавите. Можеше да се окаже всякакъв: тъкач, вестоносец, бояджия, пекар. Непознатият се сепна при вида им и се опита да ускори крачка. Не успя, защото Ройс стовари дъската си върху него.
— Ройс! — кресна Ейдриън.
Преди поваленият да е успял да се свести, крадецът бе скочил на гърба му и подпъхваше ръба на дъската под брадичката му, за да започне да го души.
— Какво правиш? — смаяно попита Албърт.
— Той ни следи откакто излязохме от Гуен. — Ройс блъсна главата му към настилката, сграбчи я за косата и допря белезникавото острие на кинжала си към шията му. — Като цяло не съм търпелив човек, а днес съм в особено лошо настроение. Ще получиш само един шанс да отговориш защо ни следиш, в противен случай ще си доставя удоволствието да ти прережа гърлото. Това ще ме накара да се почувствам малко по-добре. Тъй като тук има лек наклон, кръвта ти дори няма да изцапа ботушите ми. Разбра ли?
Непознатият потвърди.
— Слушам те.
— Възложено ми е да следя всички, които посещават бардака.
— Защо?
— За да науча къде отиват и с кого разговарят.
— Защо?
— Опитваме се да намерим едно момиче.
— Гуен?
— Не. Роза. — Непознатият се задави.
Ройс не обърна внимание и не отслаби натиска си.
— Тя там ли работи?
— Да. Изчезна снощи.
— И кои сте вие, че се опитвате да я намерите?
Мъжът се поколеба, затова Ройс започна да разкъсва кожата.
— Алената ръка — изстреля поваленият.
— Гилдията на крадците?
— Да.
— И защо издирвате тази Роза?
— Не зная. Наистина не зная. Зная само, че всички я търсят. От мен се иска само да наблюдавам. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Ройс кимна.
— В такъв случай вече не си ми нужен.
Заради вцепеняването на поваления Ейдриън реши, че Ройс му е прерязал гърлото. Подобно нещо нямаше да се случва за първи път. Спътникът му наистина беше нетърпелив.
В случая се оказа, че е избързал с размишленията си за скриване на тялото: пленникът още дишаше.
— Но не е късно да се спасиш с определена услуга — додаде Ройс.
— И защо да го правя? Ти просто ще ме убиеш след това.
— Не избързвай със заключенията, преди да си ме изслушал.
— Знай, че ако ме убиеш, останалите от Ръката ще те намерят.
— Точно за това става въпрос. Искам да им спестя труда. Ти сам ще ме отведеш при тях.
Глава 7
Гуен леко се поклащаше на ръба на леглото, притиснала ръка към лицето си. И плачеше.
Защо сега? Защо той избра да се върне точно сега?
Болеше я да плаче. Всяко движение донасяше болка, но риданията бяха особено мъчителни. Две от ребрата й бяха пукнати и боляха при всяко поемане на дъх. Всеки път, когато затвореше очи, си спомняше мъртвата Ейвън — окървавената й коса и невиждащият поглед, втренчен към тавана на стаята. Този таван, заедно с противната физиономия на Стейн, бе последното нещо, което приятелката й бе видяла.
Неотдавна самата Гуен бе останала уверена, че стъпалата на верандата и красивият парапет ще представляват нейната предсмъртна гледка. Парапетът бе боядисан в бяло, точно като онази къща, по която Роза се бе прехласвала.
И Гуен бе лежала на улицата, загледана в перилата. А той я беше ритал. В онзи момент не й бе останал дъх, за да пищи. Бе очаквала смъртта си сред принудително безмълвие. Бе изминала цяла година от установяването й тук. Бе сметнала, че е избегнала съдба като тази на Ейвън, но ето че се бе случило отново.
Невъзможно беше да избяга.
А всичко бе протичало толкова добре, по-добре и от най-смелите й очаквания. Организираният от нея публичен дом се бе превърнал в убежище за жени като нея. Само в рамките на една година бяха постигнали удивителен напредък. Идваха посетители чак от Уестфилд и Ийст Марч, привлечени от репутацията на заведението. В последните месеци клиентелата бе започнала да се променя. Търговци и работници все още се отбиваха да ги посетят, но сега сред тях изникваха и нови лица — мъже с мечове или облечени в скъпи дрехи: аристократите също бяха започнали да откриват мястото. Те неизменно се представяха с измислени имена и призвания, калайджии и пекари, само че малко бяха пекарите, които пристигаха със собствени карети и се загръщаха с плащове от скъпа кожа. Това бе вдъхновило Гуен да приложи примера им и по отношение на работещите в заведението момичета.
Тя се надяваше, че работата тук представлява временен период от живота на всяка от тях — първата, налагаща се стъпка към нов и по-добър живот. А за да го сторят, трябваше да оставят миналото зад себе си. Нима Джолийн, Мей или Ета можеха да продължат живота си, ако то ги преследваше под формата на истинското им име?