Всички момичета си бяха избрали красиви, екзотични или приятни имена като Жасмин, Дейзи, Олив… Капризната Мей след дълги размисли се бе спряла на Лилия. Само Роза и Гуен бяха запазили същинските си имена — първата не виждаше смисъл да си избира друго цвете, а Гуен не можеше да си представи да напусне това място.
— И тримата излязоха от „Главата“ — каза Аби, която понастоящем отговаряше на името Лалка. — И завиха встрани. Ройс е ужасно ядосан, удря по оградата.
Гуен премести здравата си ръка върху устните, за да сподави риданието си.
— Трябва ли ти нещо? — попита я другата.
Шалът на калианката скриваше очите й; под него сведената й глава се поклати. Аби остана няколко мига, а после се отправи към вратата. Гуен чу проскърцването на пантите, последвано от отдалечаващи се стъпки.
Защо сега?
Подир заминаването на Ейдриън и Ройс не бе минавал ден, в който тя да не очаква завръщането им. Вечер тя сядаше на люлеещата се пейка, взираше се по протежение на улицата и си представяше наметалото на приближаващия се Ройс. Макар да бе знаела, че нищо не гарантира завръщането му.
През цялото време, докато се бе грижила за раните му, тя нито веднъж не бе погледнала към дланите му. Тази мисъл й се бе струвала непочтена и измамна. Тя трябваше да му помага, не да го преджобва.
Целият й живот бе отвеждал към този момент. Майка й бе знаела. Тя бе повела дъщеря си, бе умряла по пътя, но бе накарала Гуен да обещае, че ще довърши пътуването и ще се засели в Медфорд. Така и не бе казала защо. Ако не беше онзи мистериозен непознат със златните монети, в чиито очи Гуен бе видяла толкова много, а беше разбрала толкова малко, може би тя никога нямаше да довърши пътуването.
През цялото време бе знаела единствено, че трябва да спаси човек, който ще дойде през нощта, облян в собствената си кръв. След дълги години чакане, несигурност и колебания, Ройс се беше появил. Тя го беше спасила, точно както бе предсказано. Най-накрая тя бе получила отговора на загадката. Но въпреки това Гуен не бе погледнала към дланта му.
След като целителят си беше отишъл, Ройс бе останал да лежи в безсъзнание. Тогава той бе изглеждал почти неземно спокоен. Тя бе докоснала ръката му, за да открие, че по допир тя се отличава от тези на всички останали. Той бе елегантен. Единственият значим белег върху тялото му бе дамгата върху рамото — тъмен белег във формата на буквата М.
— Как е Ейдриън?
Това бяха първите думи, които той бе изрекъл след свестяването си. Първата му тревога. По това бе познала, че той е добър човек.
— Добре е. — В погледа му бе видяла, че подобен отговор не е достатъчен, затова бе додала: — Прегледа го лекар. В момента спи спокойно.
— Ти излезе на улицата. — Ройс я беше разпознал, но я гледаше объркано. — Коя си ти? Защо ни помогна?
Тя винаги си бе представяла, че той ще познава нея и ролята й — очакваше, че той ще притежава всички отговори. Но още по погледа му тя бе осъзнала, че мъжът няма никаква представа. Гуен се бе усмихнала, представяйки си истината. Аз съм дъщерята на ясновидка от другия край на света. Пътувах чак до Медфорд, за да се настаня и да те спася, когато се появиш. Но тогавашният момент не бе подходящ.
— Казвам се Гуен Деланси. Аз притежавам този публичен дом. Помогнах ви, защото се нуждаехте от помощ.
Този отговор не бе отстранил объркването му, но и бе предотвратил последващи питания. Той все още бе изтощен от раните си.
— Кой си ти? — бе попитала тя на свой ред. С дългото чакане на тази предречена среща си бе заслужила правото да попита.
Мъжът дълго не бе отговорил, само се бе взирал в нея.
— Ройс — накрая бе казал той, неохотно и с принуда, изречено по задължение.
Подир това тя го бе оставила да си почива: бе научила достатъчно. Бе научила името му.
След този разговор той бе ограничавал репликите си единствено до въпроси за Ейдриън. Едва когато Гуен го бе завела до стаята, в която бе настанен другарят му, Ройс бе започнал да се отпуска.
— Не приличаш на човек, който би трябвало да става от леглото — бе казал лежащият Ейдриън, когато двамата бяха изникнали на прага.
— Не би трябвало — бе потвърдила Гуен.
— Добре ли си? — остро бе попитал Ройс.
Ейдриън се бе усмихнал криво.
— За последно помня, че ти беше потънал сред кървава кал, а аз се опитвах да те изровя изпод пресен конски труп. И точно ме бяха простреляли в гърба. — Той бе плъзнал поглед из украсената с цветя и дантели стая на Ета, в която го бяха настанили. — Сега определено се чувствам по-добре.